Бистра Величкова – Черни дупки

Бистра Величкова е журналистка и писателка. Автор е на три книги. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива”, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Втората ѝ книга – стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ („Ерго“, 2018 г.) е номинирана за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“. Третата ѝ книга с разкази „Ресто“ („Ерго“, 2023 г.) печели III-та награда на Националния конкурс за наградата „Йордан Радичков“ – 2023 г. Има множество публикации в периодичния печат и награди от литературни конкурси. Нейни произведения са преведени на английски, руски и фарси.

Послание

Чуваш ли снегът как пада,
безмълвно като послание
на онези на небето.
Сълзите – замръзнали снежинки,
се трупат по лицето на нощта,
скриват сивото и осветяват мрака – 
бели улици и паркове,
където през деня
само децата ще могат да четат сълзите,
снежни ангели разместват тишината
и смехът отеква и се връща 
от небето на земята.

Жената в рейса

В рейса за Младост, 
сякаш седна до мен баба ми.
Разказа ми как са я приели медицина,
точно след войната, 
как всички са били облечени бедно, 
освен софиянките. 
Разказа ми за тежкото си раждане,
за взимането на специалност 
и гледането на детето. 
Избираш – да си майка или доктор. 
Вечната вина към дъщеря ѝ. 
Вечният дълг към пациентите. 
Аз слушах и гледах сбръчканите ръце,
пълни с топлина, 
снежно бялата коса 
с аромат на шампоан от коприва, 
дълбоките и чисти сини очи, 
видели много. 
Гледах жената до мен, която говореше 
и цяла потръпвах при мисълта, 
колко много прилича на баба.
Почувствах чуждата близка.
Прииска ми се да я прегърна,
да ѝ кажа колко много ми липсва всеки ден.
Прииска ми се да се разплача на рамото ѝ 
за всичко, за което сдържам сълзите си, 
откакто я няма.
Исках да хвана ръката ѝ и да не я пусна никога. 
Нещо ме стяга за гърлото, а жената до мен казва: 
„И ти ще ми липсваш дете, но трябва да слизам.“
Трепнах. 
Раздялата отново беше неизбежна. 
Погълнаха я вратите на рейса, 
водещи към отвъдния свят, 
където продължава животът на всички, 
които ги няма. 
А ние, които оставаме,
въртим от първа до последна спирка 
и си мислим, че вървим напред, 
без да разбираме, 
че виенето на свят и топката в гърлото, 
не са от магнитните бури, 
а от това постоянно пътуване в кръг.

Нощта е розова 

„линията между живота и смъртта
е краен софийски квартал“

Александър Арнаудов, 
„Биография на бездната“

Нощта е розова и уличните лампи светят в черно.
Таванът е разцепена бездна от лунна пътека,
по която маршируват молци,
преяли с вълненото ни минало. 
Черни дупки с раздърпана прежда висят в безкрая,
давят липсата ни и чувството за топлина.
Полилеят виси като обесен,
чуди се на кого е нужен, когато е светло.
Колко черно ще трябва да освети, 
за да стане всичко в розово,
както е в тази нощ, 
в която валят звезди като снежинки 
и ни напомнят, 
че никога не можем да бъдем сигурни 
дали сме на небето или на земята.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024