Ани Димитрова – Сърфиране

Сърфираме през виртуалната хартия на реалността. Животът е каньон от книги и детска цигулка в хайбуните на Ани Димитрова.

ЕДИН СВОБОДЕН ДЕН /СЪРФИРАНЕ/

Жадуван, чакан ден! Без домакинстване, без ангажименти навън. Изпивам сутрешното кафе и потъвам в царството на започната книга. Пред очите ми авторът е описал непознато за мен явление. Отварям чичко Гугъл да прочета повече, но той от своя страна набързо ме отвежда в друг още по-непознат свят. Оказва се, че в библиотеката си имам книга на тази тема. Скачам бързо и я намирам. Разгръщам я. В нея срещам нещо друго, което отдавна ме е вълнувало. Оставям я и продължавам търсенето на непознати тайни по рафтовете на библиотеката. Слагам разделителя между листите и продължавам да бродя. Оставям и тази книга настрани, да чака ред.
Така от една непозната дума, от едно тайнствено явление, от една загадъчна биография, от заглавието на някоя картина, аз цял ден скачах от книга на книга. Редях ги на нощното шкафче, на малката масичка, на раклата над спалнята, отляво и отдясно на компютъра… 
Нашествие от книги, което бурята за знание разлиства цял ден и ме завихря от една в друга. Привечер, уморена се отпускам в сладко блаженство, че някой ден ще мога да изчета всички заделени книги.

Плавам в отприщена река
между каньон от книги.
Вместо златни рибки 
Проблясват мъдрости.
Богат улов.

ГАЛЕРИЯ В ГОРАТА

В гората има галерия с много зали. Там няма работно време. Винаги е отворена. Картините по стволовете на дърветата, изобразяват различни сцени от живота. Силата на внушението зависи от кой ъгъл и при какво осветление ще ги погледна. Спирам до ствола на някое дърво и виждам с какво вдъхновение и търпение художникът корояд е рисувал. Във всяка една от картините виждам изобразени сцени от живота, графични познания от вечността.
Аз съм само малкия човек, който природата е дарила с очи и сърце да влизам често в тази галерия, където короядът постоянно да ме вдъхновява.

В гората творческо ателие.
Корояди рисуват,
дълбаят с длето,
разказват истории.
Пресъздават вечност.

ЦИГУЛАРЯТ

Ранна утрин. Безлюдна алея в парка. Само на една пейка стои странен човек с блуждаещ поглед и треперещи ръце. Самотникът извади оръфан черен калъф от скъсания чувал. Сложи го на коленете си и с разтреперени пръсти вдигна капака. Вътре лежеше малка детска цигулка. Погали я. Тялото ѝ беше запазило формите на млада девица въпреки изпръхналата и напукана кожа. Две скъсани струни заблестяха на изгряващото слънце. До хълбока на девицата като строен левент опираше гръб лъкът. Човекът с вълнение извади цигулката, изправи се, повдигна глава и подпря девицата на брадичката си. Очите му заблестяха. Размърда пръсти. Изтегли лъка и замижа. Потъна в царството на музиката.
Стоях и го наблюдавах. Свири без звук, без да се оглежда, потънал в блаженство. Не се стърпях. Изръкоплясках. Цигуларят отвори очи, прегърна цигулката до сърцето си и се поклони.

Миналото се събуди.
Концертна зала в парка.
В тихата утрин
аплодисменти.
Възродено щастие

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024