Ана Цанкова - Нека помълчим
Сънища и сенки едва си поемат дъх, разсмяни от обезкървавените спомени на хората. Само облаците плачат, притиснати от истините на есента. Самотният ни поглед попива новите стихотворения-изгреви на Ана Цанкова.
***
есента порасна в зима,
Анели
вече не различаваш
сенките на сънищата
а и сънят е все един и същ
има ли смисъл от него
все още ти шепнат спомените
все още помниш
любимата си песен
любимите ти хора
любимото ти аз
обаче студът
този стар, намръщен старец
с прозрачни очи
все те следва
по петите
нека помълчим, Анели
нали така
се изкрещяват
всички истини
как обезкървявам спомените
първо ги разсмивам
карам ги да гледат
на другата страна
в едната си ръка
държа сън
а в другата облак
когато започнат да се усмихват
бързо притискам съня към ръцете им
заболява ги рязко
разплакват се
започват да се мъчат да го задържат
а той се разпада
на атоми
на мигове
на докосвания
на разходки в парка по мръкнало
на телефонни обаждания
на думи и устни
на капки дъжд
после
докато още плачат
притискам облака
няма, няма
не плачете
свърши се
свърши
и ги държа в дланта си
докато изчезнат
така
обезкървявам спомените
***
есента плисва
в очите на птиците
старците напускат
любимата си пейка
пързалката-кораб
поема дъх
сутрин
гълъбите преброяват перата си
боклукчиите са по шумни
от обикновено
наблюдавам изгрева
през клепачите на сънищата
есента въздиша в прозорците ми
всички докосвания
губят очертания
сама
в белотата на изгрева
бавно приемам
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024