Ана Цанкова - Докато умираме
Светът мирише на черници и мащерка. Най-честните очи се смеят. Пропиляваме мечти в сънищата на Ана Цанкова.
Александър Арнаудов
*
колко ли беше отдавна
когато можехме да мечтаем
помня как дядо
се появяваше на вратата
на стаята ми
ставай ане
а целия свят миришеше на черници и мащерка
колко сънища сбъднах докато ме нямаше
колко сънища пропилях
докато порасна
очите на дядо
най честните очи в живота ми
се смеят
ставай ане
днес се возя се в тролея
на един град мащеха
десет и седем минути е вечерта
жената срещу мен дъвче дъвка
ставай ане
колко мечти пропиляхме
докато сънуваме
колко сънищата сбъднахме
докато умираме
*
много
много искам да се събудиш...
спиш ли?
хората умират тихо
а може би душата ми е оглушала
всяка загуба е драскотина
която кърви като мак и слънце
и небе
на което са отнели птиците...
а после тихо ходим по улиците
тихо стъпваме в стъпките си
говорим с дървета и кучета
колко струва смехът
или изгревът
или чувството
как всичко
бясно продължава хода си
въпреки бездните
в които се срутваме
в които се срутвам
затова
много искам да се събудиш
спиш ли?
и да хванеш ръката ми
и да чуя гласът ти
нататък все е сън
а болката е истинска
небето е дом за обичане
сеем череши
покълват ангели
валят пера
вместо дъжд
на задушница
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022