Александър Арнаудов - Отдавна си причинявам миналото

Зимата е неподвижна и знаем само езика на тишината. Гласът се развързва наобратно. Болката е празник, който вече никой не отбелязва в поезията на Александър Арнаудов.

славословие

зимата е неподвижна

не зная други езици
освен тишината

празник

отхапвам езика на сянката си
и оставям гласът
да се развърже обратно

тежестта на времето
се отронва от мен
и пада като камъни
върху предците ни
за да ги изостави

родителите са белег
забравил
че трябва да заздравее 

болката - празник
който вече никой
не отбелязва

патриархат

изреченето име е затвор
несъответстващ на тялото
насилието - сдвоената простота
на ръцете ми
която ни тегли към разпад

не искам нищо
само да избягам
от свободата си

лятото е непроходима посока

смяната на сезоните е канибализъм
стрелките се сливат
по посока на нашето съществуване
смъртта ще спаси
други планети 
преди да ги открием

лятото прелива безсилието
на всички сезони
смачкани в дланта
на времето
дъното е ноев ковчег

отдавна си причинявам миналото
защото животът с теб
е спринт
на къси разстояния
в който последните
не се сбъдват

*
израснах от своята безнадеждност
новините се нижат
като безкрайно повторение
на една и съща смърт
(никой не протяга ръка)

травмите са писмо
изпратено
със задна дата

тъмнината се превърна в сянка
забравила как да бъде човек

*
сутринта се люлее на въже
спуснато от края на светлината
докато чакам смъртта да пресече улицата
и да ме познае

утрото e посоката
в която угасвам

зелена светлина

бреговете
(безпрепятствено давещи се 
в дълбочината на август)
отдавна викат нищото

минаха 10 години
от смъртта на ейми уайнхаус
в нетрезва величина
безкрайното лято
неизменно ме разяжда
отвътре
преписвайки тъмнината
като име на някой
който още не се е родил

животът минава през мен
и от раната
зее времето

атлас

хаосът е издълбан в звук 
наподобяващ страх от празнината 
където цветя ръмжат срещу слънцето
и пускат корен
в детския глас

човек обича утробата си
(носеща име на град)
чак когато я напуснe

тежестта на езика ми
пропада в околния свят
разстоянията на тишината
разделят вените отвисоко

наследството ми се събира
в гласово съобщение
на разваления светофар

бяло зелено червено

невродивергентен

огъвам сетивата си
за да приемат формата
на спасение
изоставило отминалите си рани
за следващия сезон

докосването е преобърната тишина
денят се отпуска
в телата ни
корените потъват
на ръба на празното
прозорецът се отваря
и самотата нахлува

като стадо от облаци
запълващи дълбочината
над мъчителния изгрев
животът се скрива
в простотата на гледката

всичките ми вълни
са в изолация
на мечтата да бъдат океан
забравен в костите на брегове
където детството е изчерпано 

заглушавам началото на света

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021