Александър Цанков – Монохром

“Думите ми са принудителното срастване с телесния свят, изричното разделение между тялото и мисълта, и впоследствие насилствената им полимеризация, за да може резултата да покаже същинската постметафизична реалност на осъзнатото битие, което е принудено да прави избори натоварени със смисъл въпреки предопределената безсмисленост. Поезията ми е материалното измерение на този опит.”

Тела в излишък

Сгънати трупове на кълба
Въргалят се надолу по ескалаторите
Изпити тела, а зад тях самота
Човешката маса насочена
Една друга София
Пропаднала безследно
В продънена шахта
водеща никъде
Отнякъде капе вода
Смрад, в ноздрите залежала се влага
Гние трупа на дете
Нероденото бъдеще.
Път към голгота, надолу по стълбите
бачкатори смачкани
влачат се с празните погледи.
времето изтича
като мазни сълзи
по черните кръгове.

Монохром бездушен

В кутията на черепа ти е самотно
хладен калкулиращ ум
И никой не знае какво ти е
празните ти студени очи

не разкриват
Сенките под очите ти
не разказват
обезобразените
замъглени
силуети
стряскащи те щом обършеш огледалото сутрин
монохром бездушен.
Мислите ти,
изписани и задраскани
листове огъват бюрото ти с тежестта си.
Разхвърля се съдба.
Тялото ти влачи те,
затворник от нощ до ден,
по килиите на дома ти.
И драскането на стените е чуждо,
Ако искаш да изчезнеш,
трябва да се обадиш на непознат телефон
Как, когато пръстите ти не докосват, 
не могат да наберат
само ти събираш паяжини.
Няма бягство, ако няма реалност.

първичен страх

останал съм сам в тронна зала
по стените разлепени са тела на хора
разпознавам бегло припознати силуети
не съм познавал никого до там да кажа
че отвъд плътта висят етажи,
горящи сгради с ненужните ни вещи,
пламтящи адове, пъклища и сажди,
стотици ежедневни ситуации,
разменяли сме погледи протяжно
разминавали сме, не помним даже.
облекли сме си празничните кожи,
парадни маршове, звучат 
триумфалните тромбони
оставени сме сами на себе си
и това не ни стига, 
нищо не ни засища.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024