Марин Маринов - След октомврийското цъфтене

След октомврийското цъфтене идва топлата средиземноморска зима на поезията. С удоволствие ви представяме най-новите стихове на Марин Маринов: завършеният кръг - една тъга под другото небе и тайната прегръдка на тангото.

ТАНГО

на Д

Ще ти подаря едно танго в милонгите на Аржентина:
в Буенос Айрос ще сме, в края на града
и ще гледаме оттатък гробищните паркове
как слънцето лежи като портокал във пампите;
ще гледаме спокойни ленивата река, облаците, потопени
в завоя край тресавището, пречупените кули
в небесните пейзажи, пурпурни над бледата мъгла по хоризонта;
и сигурно ще мислиш за всичко между нас –
за пролетните дъждове, залутани в Пасифика,
за пасатите в платното на път за континента,
за вкуса на въздуха сега, след октомврийското цъфтене,
чуваш ли звука на бандеоните в плъзгането на нощта -
ръката ти се вдига и пада по лицето ми:
палец, показалец, среден, безимен…
и отново, винаги отново.
О, ще ти подаря с една тъга под другото небе,
(това огъване на хриповете в микрофона),
тайната прегръдка на тангото, завършения кръг,
като пръстена в ръката ти, който може да изпуснеш някога!

Из "Квинтети"

3

на Д

Погледни сега над долината,
любов моя, пълна с ангели до вчера,
които са мълчали цяла нощ под ударите на дъжда,
преди да си отидат; погледни
над бавната река, пресечена от пясъците до морето,
където лятната зора разтваря цветовете си, горещината капе
още рано по устата, напуква челото ми, както сухият ми глас
наранява небцето, като се мъчи да излезе;
този мъж с лице на чужденец, с чужд пясък по ботушите
и дреха в кървав цвят, търси нещо във тръстиките,
спомен някакъв, договор или парче от мощи,
понякога гаси блуждаещите светлини в реката, пали други,
с шепота на друг човек от епохата на младите съзвездия,
така старателен в молитвите си,
така потънал в ритъма на единственото важно изречение,
в една дума, в една буква, в охлювчето
на препинателния знак „Защо”, докато тръстиките се свиват
с изгрева и почерняват, цял бряг натрошени кости,
и остава сам в пейзажа, видим, като забит за веха* клон
в смалената вода.

*веха - висок прът или клон за маркиране на дълбочина

4

Така дълбока е и неотклонна болката,
когато чезнат бреговете.
Корабният нос намира по-високата вълна,
за да се издигне над мъглите, задържа се за миг,
миг повече далечна светлина върху лицата ни.
Някой ден ще се завърна, пронизан от тревога
и тя ще има твоите замислени очи,
мога да я нарека носталгия,
но няма да е същото, което ме съсипва
в протяжното разтягане на времето.
Вода, навсякъде вода и тих остров, осеян с кости,
къде да стъпиш, кое да наречеш живеене и неживеене,
сърцето се отдръпва.

ТЯ

Тя носи други спомени между бедрата си,
които аз не мога да запълня,
устата й горчи като пелин
и целувката й толкова е сладка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021