Лъчезар Лозанов - Дулото на свободата

Дулото на свободата ни застрелва от упор и остриетата пишат - новите стихове на един от доайените на „Нова асоциална поезия“ и кръгът за културен тероризъм „Рамбо 13“: Лъчезар Лозанов.

Остриета пишат

Нататък ни притегля. Защо?
Нали
да умираш е противоестествено.
Справедливостта работи и без теб,
колко ли ще ускориш колебливото й лутане?
И въпреки това душата е неудържима.
Случайни поводи са й достатъчни -
едно човешко тяло е червена мастилница,
остриетата свистят - върху стената
се изписва
име, което обичаш.
Необходим е мост. От дъх и вени,
а те така достъпни са за ножа.
Оглеждаш се - и си самичък.
(Стотици правят същото. Не подозират,
че не са сами.)
Страхът, възторгът ти помагат.
А в дъното
не съществува нищо друго,
освен съпротивление - непресъхващо, мъчително,
архитектоника, строгият поглед
и дулото на свободата.

TV

Това сме всички ние, утрепани от работа.
Вечерта е смачкана кутия от бисквити,
затваря ни внезапно.
Между залците е телевизията.
Вторачваме се в нейните клепачи,
повдигаме ги и се гмурваме...
Невъобразим живот, без купони,
изненадващ,
като лъв когото си яхнал.
Вътре сме с цялата си карантия,
дъвчем собствените си сухожилия,
джапаме във собствения си мозък,
почиваме в червата си,
защото единствения прозорец да отпътуваме,
да ни смайват жени, фантазия, разум
е кладенецът на телевизора...
Жена ми крещи от болка -
смачкана е от деня
корав, мръсен, объркан и евтин,
банален като един лев.
Но и да крещи - боже! - аз съм далеч
в червата, в нежните тръпки
на синеокия стъклен буркан.
Скъпа,
живеем два различни живота
аз - в един разпорен корем,
корем от илюзии, натъпкан със стъклено-
захарен памук
и стенни рисунки,
а ти - с мен, сакатия, парализирания,
съвършено здравия глупак.
Изцъклен съм и хриптя само когато
случайно Енергото кръцне тока
единствената виза, за да останеш насаме с
този
извънземен,
чуждестранен мелез,
това непознато животно за нашия свят -
човекът.

Нокът от светлина

Как ни мачка тая бездна
удари, усмивки под тезгяха,
между ноктите понякога забит изохква
друг свят, нокътче от светлината.
Внезапен - и разбираш
колко много си тежал върху самия себе си.
Жестока милост - за миг да се докоснеш,
разумът е само лъжичка рициново,
но не помага.
Жестока милост - готвим се изцяло
за някаквa усмивкa, за беден жест накрая,
каква огромна смелост, през нокътчето остро
издухва се животът ни непромокаем.
Дали е смърт? Надежда? Троха, троха от
смелост
дните ни преследват, глутница неясна.
От себе си да се изскубнеш не е ли пътят,
който
дими към небесата.
Подобно клон насечен
си цял смола и болка. Очакване за пламък.
Но всъщност те познавам.
Започваш да живееш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021