Атанас Петров - Покана

Чувстваме се като господ освен в лудостта си. Светът свършва и земята те поглъща. Преосмисляме безкрая в поезията на Атанас Петров. 

Александър Арнаудов

Покана

Получих във Фейсбук странна покана
Каним Ви на Вашата сетна вечеря...
Не се чувствах господ /освен в лудостта си/
и в мислите си съм единствено вечен.
И продължаваше тази покана
Ще се радваме с теб да се видим -
и подпис отдолу – „Баща ти и Мама“

Тогава прозрях вечността,
тогава повярвах във всички библейски истории
прозрял крехкостта и несъвършенството на моето тяло.
И защо ли си мислех, и кой ли поет ми беше втълпил,
че това ще се случи - ще се срещнем на ръба на земята.
Там където светът се пропуква и въображението
е безсилно да преосмисли безкрая...

Мама и Татко
сякаш виновно ме канеха да поднесат,
макар закъснели, своите извинения тъжни
за това, че роден съм и достатъчно страдал.
И тъй, както ме бяха възпитали, облякох нова премяна .
Бяла риза и гладко избръснат, нови обувките – лачени.
И заскърца прахът на земята в подметките,
и с този звук на надеждата полетях срещу здрача..
Летя - натам откъдето дойде тази покана.

Там където свършва светът и земя те поглъща,
и няма завръщане.. Няма завръщане…

Литературен марш

Клеча на брега на литературната наша река
потекла от Запад на Изток към изгрева.
Хвърлил въдици със смела захранка
за поетичните риби - кръвожадните сомове,
затлъстели дебели шарани, за лъскави скумрии
с хлъзгаво-игриви тела – неопределени от полови белези.
До мен е приклекнал за риба – клечи и градът, моят град
потънал в аристократичната прах на далечното минало,
зализал коси с брилянтин от отминала слава.

Моята малка Виена, която и така не порасна...
И в лудостта на живото тяло /градът е камък, асфалт и бетон/
видях - посивява реката , видях да се превръща в плацдарм,
в площад разграфен от политически воли.
И по него, по него в стройни редици
накичени с литературни скрижали в марш
с опънати куртки, с ботуши лъснати в стихове,
набиват плацдарма маршали
/забравили войнишките раници/
прегърнали влюбено жезъли,
генерали /мечтаещи да са маршали/
водещи групи организирани в чети
и най-отпред единаци
/ вдигнали лъскави саби досами носовете /.
Същински SS офицери.

Марш.

А във въздуха летящи литературни прасета
над площада пикират - насаждат страх, разум, и правила,
и светът се насира..

Марш.
Марш!
Марш!!

И

Хайл - въздухът мощно раздра!
Хайл – викът на незадоволено тщеславие.
Хайл – викът на непризнати поети.
Хайл – светът не иска да ни приеме.
Хайл – светът да ни приеме!
Хайл – бедни и гладни с глави изпълнени с хелий.
Хайл – лустрото е по-скъпо от диаманта на думите.
Хайл - за какво ли не още…

Стоя на брега на литературната обща река потекла на Изток.
До мен е градът ми изтръскал чувала от минала слава
/не прости дори на Канети/.
Дали съм хвърлил въдици, или си плувам в реката с угоените риби
/лудостта няма навика да ми говори, тя е моето постоянно присъствие/...
Само чувам крясъка на щастливо отгледани домашни мисирки
И ръкопляскам, ах как само ръкопляскам на тяхната врява…

Среща

Моят град - мъртъв с мъртвите улици
и няма как да са живи без хората, които ги няма,
които изпепели ги пространството в търсене на
лични химери, на благоденствие в ситост за тялото.

Есен е
и есента ми е прелюдия към последната зима
/толкова е естествено/.
Ала не ми се умира, не ми се умира...
И тъжно разлиствам
пожълтелите страници на моите дни,
и с усмивка ги давя в пяната на поредната бира.

Площадът е толкова светъл,
площадът е толкова красив...
Сякаш е вечност,
сякаш е котвата на моя живот
и градът ми е пристан.
И спокойно отпивам.
Преброил съм си дните, познал съм любов,
познал съм и щастие , и зная цената на времето.
Същински Цезар на чувствата
и господар на мига..
И тогава усетих върху моето рамо
ръка, която се впива в плътта ми.
Ръка, която ме отнесе от унеса
и вдигнах очи, и видях
ни човек, ни животно, ни жена, ни мъж...
До мен.
Надвесен над мен.
Тъй бързо сменяше своя си образ
и мисълта ми беше безсилна да следва ликът,
да следва този хамелеон на лудостта ми.
Ни човек, ни животно,
но по законите на моя прекрасен език –
жена, все пак жена...
Зеленоока, после със сини очи,
с руси коси и брюнетка
с къдрици прошарени , и кичури в старческа белота.
Ръката й толкова млада
с изяществото на двайсетгодишно хлапе,
после съсхурена, грапава - без капчица влага
- Госпожо?
- Аз съм с теб от твоето раждане.
Аз съм в теб с вечно присъствие.
Аз съм неизменното бъдеще.
Аз съм това, което те чака зад ъгъла..
Аз съм неизбежната твоя любов.
Вечността, за която бълнуваш..
/ и вдигна ръка като ключ над главата си,
и в танц завъртя се,
разпадна се,
и пак се събра../
Принадлежиш ми..
Време е, живи самотнико.

Ни човек, ни животно, ни жена,
нито мъж, ни вятър, ни забързано слънце.
Без лик , амеба безформена - истинско Нищо.

А площадът е толкова светъл,
Площадът е толкова красив –
същинската котва на дните ми..
Градът на живота ми - пристан.

Бира и пяна, и Нищо..

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021