Катерина Пенкова - Сред себе си
Представяме ви първата публикация на страниците на списание „Нова асоциална поезия" на Катерина Пенкова. Тя е родена на 30.07.1978 в град Велико Търново. Завършва езикова гимназия в родния си град със специалност английски език през 1997. Учи във Факултета по Журналистика във Софийския университет до 1999. В периода от 1996-1999 работи като сътрудник в медии като радио “Велико Търново” и вестник ”Българска армия”, където публикува първите си творби. Била е сред създателите и членовете на групата за културен тероризъм „Рамбо 13“. През 1999 емигрира в Орландо, Флорида, където живее и работи до днес. Дипломира се като магистър по традиционна китайска медицина във Florida College of Integrative Medicine през 2007 и паралелно учи теология. Друга част от интересите й са свързани с педагогика, латиноамериканска политика и социология. Материалите й по систематична теология и християнска есхатология са публикувани на испански от Ministerio Dios de Pactos (2015) и се използат в обучението на население поставено в неравностойно положение в страни като Колумбия, Доминиканската република и Мексико. Според познавачите на поезията й - за нея писането е процес на съпротивление, тя нахлува обсебва, предизвиква, сглобява стихове и обособява измерения, където не личността произвежда поезията, а поезията произвежда личността.
Сред себе си
Нощ. Изцапано от звук и от щурците езеро.
Настъпваш ги – и са мастило. Лодка от хартия
трепти контури в криво водно огледало.
Вятърът прегъва колене, по луната
плъзват сенки
оплита маслени пространства.
Нощен ястреб,
крясъкът дълбае белег по лицето на водата.
Достигам те – а очертанията се разместват.
Докосвам те - флуиди се разбягват,
лодка, клони - с лицето ти в ръце.
Дишат концентрични кръгове
твоя въздух, хлъзнат върху камъка,
във форми обръчи
и водно огледало...
все по-широки...
все по-неясни...
все по-дълбоки..
все по-навътре..
до шия хлътнал е Тантал
от плетки сред усилия и дълг...
В далечината - град, гъмжило.
Олимп е сплескан. А върху подноса
лодка и мастило
с отрязана глава.
Хрилете на света
все още пишат своите пространства
водораслите
по камъни и по звезди
медузите компаси ръкомахат
озъртат се разплетените мрежи
с влакната си разхождат вятъра
нахлузват люспи и корали
без отражение
зениците се давят
върху чирозни ленти са нанизани
и се оглеждат с въртеливи пориви
през недоплетените дупки се изхлъзва
нещо с така далечен и така отвътре
забит харпун, вятърът не го пречупи
дори сред ярост, пяна, водни джомолунгми
не разтроши отвесното му тяло
а с двете си ръце забива
в раната под ъгъл и дълбочина,
внимава да не зейне дупка
платното не е изцедено откъм кръв
не и откъм болка – такива са пасатите
тласкат тялото в посоките на риска
и в хрилете на света.
Пиле с риза
Удрям крила по
раздрани боксови круши,
от чиито гърла стърчи слама.
Отхапвахме истински круши преди
със слънчев загар,
върху пейките на градина,
откъснати,
насред бълбукащото сърце на нашия град.
Облизвахме тайно тенджерата с мармалад,
сварената надежда и воля.
Съчетаваме звуци до изнемогване.
Фотьойлът на твоето тяло е птица –
отпускам се, литвам.
Ято халюцинации, посоки, хоризонти,
мечтая по жп. линии, съчленявам истории.
Кацам на рамото, необвързана,
но с въженце от звук, светлина -
навито гнездо подобно на ласо на рамо.
Кръжи пиле, неопитомено, свободно.
Един ден видя се с пера. Отпусна се във въздуха,
разгъна
несъществуващо съществуване, вързано -
въженцето светлина.
Пилето отдавна лети и се храни,
тъпчи и перпели,
забравило кашичката
смляна от твоя клюн с троха отгоре.
Гнездото е място за грачене,
без парапети - параграфи и алинеи.
Свобода, смелост, алчност
за океан и безкрайност
проснати - мокра риза между континентите.
Предизвикателството да облека
гърдите на ветрове и посоки
без да се счупя.
Без теб.
Гъвкава, пърли,
болка е ризата,
зараства и умножава
числа между птицата и гнездото.
Два ръкава се дърпат, разнищват -
конците на моя живот отвъд теб,
ще облекат клоаката - един неголям свят,
лимон, опакован в меридиани и паралели,
граната, играчка и птица
която очаквам
отвътре.
Мълчалив език
Устните ми - невъзможни
са катарама, закопчана върху твоите.
Вкусът е на решетки помежду ни
срез през време и пространства,
и само тая свобода - разхождам пръсти
по колове подобно на пиано - забучени глави,
натъпкани със списъци и разписания.
На свиждане човечеството разсъблечено
ни окуражава. Излъсква зъби и мечти,
във калайдисани тави сред кръв и суеверия.
Отразени мечки и дайрета, казват нещо
преди да хлътнат в черни дупки, зинали врати.
Сокоизстисквачката върти на капки тъмнина,
тича плазмата, оформя устни,
с които моята целувка те поглъща.
Връща ми реликтово послание
със раздвоен език без адресат –
пътувало хилядолетия със катарама,
зад която езикът на мълчанието ни говори.
Всекидневието не хапе
Събуждам се с чаша кафе под очите,
скимтят осветени екрани, гасне надеждата
да отлетя. Носи в уста ежедневника,
преди да отворя вратата.
С татуирани разписания,
задължителни цветове, гледни точки
една върху друга – феноменален Робин Худ,
все 10-ката цели на възможностите.
В офиса е под лупа
културата, политическата коректност,
съгласие в несъгласимостта. Броят
колко пъти
на лошото ще кажа добро.
А после обратно. Според каиша баланса
е в чекова книжка. На битака сред безценностите,
евтино про-дават, даряват
лоялност, характер, убеждения.
Набеждения. Разложението е добро куче.
Маха опашка, ближе.
Озадачено е, докато го бухаш в главата.
Лае съседи и котки,
така очевидно не хапе
възпитано куче – в 4 октави
понякога вие, но е почти
оперирано откъм омраза. Съжителство
в оперна ария.
Хомо луденс
а може би е същото
във вътрешностите на
време и вълни -
спазми изпод пръстите на въздуха
дращят по гърба
на кислородния балон (така и няма гръб)
от който безнадеждно смучем
плазма и перспектива
кожата на дигиталния ни динозавър свличаш
наричаш го хазарт и произволност -
шансът е в раздаването
в чия ръка предадох картите, подкупа на крупието
и редът, по който да спечеля?
картография на лабиринт и мини
джакпот експлозия
водата срива
подпори, мрежи и стени,
чакъл, бетон и кръв
се втурват - между шок и удар,
дишам твоя въздух
гъдел по кръвта ми
спазми в многопръстието-вятър
шлюзове трошат устите си,
гърла от водопади
без дъх, навиват на рула
възможността да дишаш
драпат, давят кислород и огън
фул или роял флаш им е раздал
идиотът, седнал на небето -
шансът да изплуват и да оживеят
над повърхността.
Зеница
Вятърът внимателно
нагъна името ми.
Веждите на хоризонта
са разпънали простор –
защипани, звездите съхнат.
Мазарот -
шептят, една през друга,
една до друга мъдруват
кой върза фльонга на Плеадите
и развърза възлите на Ореон?
Кой усука пространството фунийка,
събра краищата на “там” и “тук”,
за да го издуха
в гравитационна прахосмукачка.
Червенее отвътре, мъжди
вдъхва, издъхва, четки рисуват
пейки, градини, същества се изплъзват
карамбол от опорни точки.
С многобройни зеници
ни гледа
стъкленица-звезда.
Кораб
Много пъти отплувах отвъд -
разпознавам лицата на залеза
в очите на изпращачите.
Чайки - кърпи на отчаянието.
Сгъстен пейзаж, умалени къщи,
разкривени, нанизани
върху електрическите жици.
Мустаците на фар, сол под очите
на всеки ъгъл. Кръгъл е светът -
в завито на геврек сърце.
Върху платното фьонът притиска
неговите улици. Акварел подобно кръв
облива трюм и дек.
Мачтите проболи са мъглата
отдалечаваща се смътност
в огледало за обратно виждане.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021