Виктор Иванов & Ивайло Мерджанов - Мнимите спасители си повярваха
Удряме линия снежен барут и вкарваме в устата на света пистолета на сърцето. Представяме ви кошмари от сътворението на духа - жестоките спасители на асоциалното писане у нас: Виктор Иванов и Ивайло Мерджанов в рубриката „Изход“ на списание „Нова асоциална поезия“.
next
шрапнел до крайъгълен камък
ме улучва в каската
падам
оцелявам
жив съм и в дълбините на съзнанието си мърдам
кошмари от сътворението на духа
сметката не излиза с много
когато те прострелят
в сивото сърце затихнало
или уцелят артерия
гнет
нямаш време за глупости и поезия
в азбуката ние не съществува
абсолютна безпредметност
но и аз се оказа химера
всички сме родени никъде
луни надзъртаме през прозорчето на ужаса
няма нищо смешно брат
обърни се и погледни небето
утре Бог прави ревизия на своите
армии от ангели
но нещо зацикля там
и не е часовник а е душа
пистолет
може никога да не сме били тук
може никога да не сме се случвали
живота е точка в непрекъснатостта си
край на безкрая кой ако не ти
към себе си
слънцето изгрява от запад
кога ако не сега
към Него
докато тълкуваш линията
на живота си пироните
минават през дланта
листата рисуват осмотични вселени
ръката пада
изстинала
истините са бездна
социални мрежи за мъртва риба
черна броеница една бухалка в главата
вечна самота скрита зад гоблена
и зад времето
на сигурно място
спотаена
ние сме дружество жестоки спасители
обгърнати в уранова пепел сияем
съхраняваме тялото на времето
и гледаме сляпо с разтичащи се очи
защо Състраданието
като бистър извор пресъхна
мнимите спасители си повярваха че
поезията заменя човечността и
като пиянска чаша живак
мракът плисва светлина
и кулата се срина
страх и трепет
Бях Съм и Ще Бъда
това отвъд е подземно ядро
крейсерска авария
дочертай си болката удари
линия снежен барут на раздяла
чака те път през вечността
в която само ти вярваш
но обичам те омитай
се от сърцето ми
забравата е едната коза
която се озърта и зове теб
паметта е другата но и двете
екнали като демонски присмех
са си глупави веселяшки закачки
които всеки си мисли че някак
може да заобиколи в стих
на паважа шумни стъпки
Свише
издигане до небитието летим
далече над заедно сме завинаги
сърце чуващо собствената си смърт
сърце по-едро от планета плуващо
в открития космос на болката
без глава и тяло признай го
пробий го защото
само любовта е
без предели
а не си
Бог
дочух за тихата церемония
опера на мрака ария на смъртта
протяжна като вашето «сме»
и «литература» досадна
като идеалите им
кротка си като сълза
суха сложност на настоящето
сложи на гроба ми
дървен кръст
някое цвете
и да се приключва
и после мрак
светлините на тавана в моргата
ни заслепяват и се сливат
с гласовете на девиците
с червената целувка на смъртта
алуминий никел и желязо
гласът надига сляпото
си тяло и повтаря чувам го
и спомням си
есенните обещания на любовта ни
когато дъх на свежа гибел
и метална кръв
пронизва кротко теракотата с уханията на кислол
дезинфектанти времена пространства
и самотата над която
Бог се смее тихо
гледам те и мисълта ми
става тъничка змия шептяща върху алената
празна маса за аутопсии
отдавна те няма изпари се в дим от забрава като мъгла
издигна се из спомените ми
сега те виждам единствено в съня ми топла
още дишаща
ръцете ми са в пламъци
от болка и тъма
те търсят те и чакат пак
прегръдката да бъде вечността ни
защо ли в тоя миг
медикаментите проклетите
не свършиха работа
никаква
в нечия вена угаснала иглата е
и слънцето
и после
мрак
и после
тъмнина
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021