Тодор Ников - Кападокия
На юг ме посреща горещият и сух въздух, маслиновите дървета, чиито плодове са били събирани още от римляните, нарове, цитруси, кактуси. И още барок. Бари. Своеобразната столица на Puglia. Разхождам се в морен ден из града. Леко се усеща морски бриз, дотолкова, че да се спреш и с удоволствие да изпиеш едно cafe corto или чаша лимончело с натрошен лед. Между балконите над мен, разпънатото пране прави сянка. Пред входовете на олющените сгради, възрастни жени месят тесто. Някъде от етажите се чуват крясъци и музика. Скутери се провират навсякъде. Белокос италианец с диадема, облечен в Ermenegildo Zegna и с изящни очила на Persol, се насочваше към ретро мотопеда си Vespa. Спря се за момент, извади нежна кърпичка от джоба си и забърса ужасно чистите си обувки. Италианците са стилни хора и са маниаци на тема обувки. Всъщност те имат много повече вкус за мода, отколкото французите, които парадират, че са най-елегантни сред европейците. Пътят ми минава и през Сицилия. Онази Сицилия на Cosa Nostra, древногръцките театри в Сиракуза, заснеженените върхове на Етна, заливите, плажовете, островите в близост, планината Ериче, града на черния барок, долината на храмовете… но пейзажите по такъв разнообразен релеф не подхождат на никой гладък ум. Последен ден в Италия. Държава, която показва, че имаме всичко в наследство. Пореден ден сред хора, които показват, че виреем слепи в душевна, лишена от всякакви багри разруха.
Кападокия
балоните се възнасят към безкрая
тук в греха на земята
пътят води все натам
откъдето всеки иска да избяга
*
Когато отлиташ
като последната
уморена от вечните полети птица
аз не се прибирам
аз дишам студа
на полярните Петербургски зими
и заедно с дядото на Пушкин
сме любимите роби на времето
в което всички изчезваме завинаги
но едно твое феерично перце
останало е в бялата ми стая
потапям го в моята кръв
и написвам разкъсван
"върни се"
Пясъчен свят
сенките ни скитат в океана
запечатани в неоткрита бутилка
вълните рушат безбройните
пясъчни замъци
заличените детски мечти
Ще се върна
при твоите
обсипани със падащи звезди очи
които спират да сияят
докоснат ли дъха
на мойта сянка
ще се върна
при твоите ръце
които ще изтръгнат
далеч от мен
непознатото за другите сърце
ще остана тук
при теб дете
и никъде отново
не ще се върна
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019