Тодор Ников – Разруха

Флоренция на Медичите, Сицилия на Коза Ностра, черният барок, агонията на последния ден на света, улучен смъртоносно от живота – винаги в сърцето на Италия: пътепис на разрухата, в която живеем, без кървавите цветове на миналото и бъдещето. Прозаичен дебют на Тодор Ников на апокалиптичните страници на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Апенински багри

Цицерон, Тит Ливий, Марк Аврелий, Леонардо, Вивалди, Верди…
Мисля си за тях, докато съм около Duomo в Милано, крачещ към двореца Sforza. Каква застинала от минали епохи красота са катедралите и дворците. Колко нещастие същевременно са причинили конфликтите между италианските владетели, Инквизицията, чумата. Всичко в името на Бог и властта, или Бог и власт в Късното Средновековие са само синоними? – средство за трупане на несметни богатства. Минавайки през един от градските паркове забелязвам група африканци, подаващи си бутилка Jack Daniels под звуците на reggae, които с омраза поглеждат към патрулиращите carabinieri.
В двора на двореца е пълно с туристи. Разбира се, тези от Азия преобладават и тук. Докато разглеждам, африканец с ловко движение ми закача шарен конец на ръката, възторжено повтаряйки „Africa, Africa“. После ме пита, колко евро ще му дам. Бронирани военни камиони Iveco има на всеки ъгъл. Европа, агонизираш ли? Барети с тежки оръжия си говорят и гледат, но имам чувство, че не пазят хората, а онази „лъскава“ Италия, която показва от всички туристически брошури своята минала приказност.
Отпътувам за Флоренция.
Слънчев, топъл ден. Небето е обсипано с малки, снежнобели облачета. Над Santa Maria del Fiore прелита ято от няколко птици. Примижам с очи, гледайки техния лежерен полет. Както идеите на хуманизма и секуларизма са се родили тук и полетели към Европа, увличайки след себе си хиляди, така и ятото лети към своето си ново време.
Флоренция, изяществото на културата и изкуството, запечатващо се в безброй обективи с цел да са красиви снимки в Instagram. Дали се замислят всички, че най-големите жертви за да има цивилизация са дадени с мастило, перо и кръв? Но градът, покровителстван някога от фамилия Медичи вече беше оставил незаличима следа в историята – новият човешки светоглед. Каква ли скулптура би изваял Микеланджело, ако твореше днес?
Сядам в едно кафене и си поръчвам Aperol spritz. По тези тесни флорентински улички са бродили някога светилата на Ренесанса. Изтърканата каменна настилка помни тропотът на конниците, пратени от Църквата да задържат еретиците. Румънска циганка със сплъстена коса, стърчаща под забрадката ми проси пари.
На следващата сутрин отпътувам от Тоскана на юг. Вероятно днес Данте би прибавил и десети кръг на ада. Хълмовете с високите туи, с лозовите масиви, избите с превъзходни вина, китайските туристи, просяците, разхвърляните боклуци по улиците, бароковите фасади, душите на ренесансовите гении, остават зад гърба ми.
На юг ме посреща горещият и сух въздух, маслиновите дървета, чиито плодове са били събирани още от римляните, нарове, цитруси, кактуси. И още барок. Бари. Своеобразната столица на Puglia.
Разхождам се в морен ден из града. Леко се усеща морски бриз, дотолкова, че да се спреш и с удоволствие да изпиеш едно cafe corto или чаша лимончело с натрошен лед.
Между балконите над мен, разпънатото пране прави сянка. Пред входовете на олющените сгради, възрастни жени месят тесто. Някъде от етажите се чуват крясъци и музика. Скутери се провират навсякъде. Белокос италианец с диадема, облечен в Ermenegildo Zegna и с изящни очила на Persol, се насочваше към ретро мотопеда си Vespa. Спря се за момент, извади нежна кърпичка от джоба си и забърса ужасно чистите си обувки. Италианците са стилни хора и са маниаци на тема обувки. Всъщност те имат много повече вкус за мода, отколкото французите, които парадират, че са най-елегантни сред европейците.
Пътят ми минава и през Сицилия. Онази Сицилия на Cosa Nostra, древногръцките театри в Сиракуза, заснеженените върхове на Етна, заливите, плажовете, островите в близост, планината Ериче, града на черния барок, долината на храмовете… но пейзажите по такъв разнообразен релеф не подхождат на никой гладък ум.
Последен ден в Италия. Държава, която показва, че имаме всичко в наследство.
Пореден ден сред хора, които показват, че виреем слепи в душевна, лишена от всякакви багри разруха.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments