Райна Вакова - В пет е вече тъмно

Поетите крепят света на рогата си и само кървавите изригвания на топлите ни сърца, докато поделяме глада си отвъд, могат да предизвикат земетресение. С удоволствие ви представяме апокалиптичните, зимни стихове на Райна Вакова, когато в пет и в нас е вече тъмно. 

*
Не, това не е земетресение -
някакви поети крепят света
на рогата си.

*
В евтиния плод-зеленчук,
в щайгата с грозде
е кацнал един гълъб -
може би гладен,
може би заблуден,
но кълве зърната,
особено гнилите
и не вижда ръцете,
които се протягат...
Заслепен от сладостта
и пълнотата на семето,
той напълно забравя
небето,
което не можем да поделим.
Можем да поделим
само глада си.

*
В пет е вече тъмно.
Зимата заеква и фъфли.
Нищо не й разбирам.
Само нощта е толкова алчна,
че помита смисъла на думите.
Циркът е тук само като упойка.
Чувам всичко,
но не го разбирам.

*
Този късен дъжд
е усмирителната риза
на последното зелено.
Но мравките не се страхуват.
Пиянстват с новата реколта.
Очакването отлежава.
Болезненото трънче
е в окото.

*
Не се удави сянката
на слънцето.
Облечена от водорасли,
танцува до самия залез,
опитва нещо страшно да ни каже,
но кой да чуе
и да види?

*
Закъсняха ли думите,
които щеше да кажеш
на кривата ми шапка?
Отваряш с поглед
ледената бира,
аз нося сламки...
Хмелът ни подозира
в изневяра.
Този път няма да се разминем.

*
Посегнах да се моля на луната,
която вижда сънища и дим.
А шарените котки с черни сенки
ме обикаляха за всеки случай.
Не бях се молила хиляда години
и сега в хиляда и първата
зелените ми гердани потъмняха,
острите ми чадъри клекнаха,
високите ми обувки
изплезиха език...
Трябваше на птиците да вярвам.
Но дългото небе не се смили,
ината ми обеси с лунен лъч.
Кълвеше кукувица
сърдечната кардиограма
при всеки връх.

*
Направил си си галерия
с един празен стол,
на който не идвам да седна.
Маслината от дъното на чашата
гледа през квадратната си рамка
на стената
право към вратата...
На вкус е солена,
пияна
и обещаваща...
Търси ме.

*
При тези чести кървави изригвания
на топлото сърце у теб,
безсилни са пророците,
отгледали банални предсказания.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019