Лъчезар Лозанов - Въпреки нашето отсъствие
Бяхме с приятел в Тутракан. Там има музей на риболова със снимки от началото на 20 в. Видяхме уловени моруни с рекордни размери – по 300-400 кг., които са 2 или 3 пъти боя на човек. Окачени и вдигнати на кран. Ловили са ги с дървени лодки, правени само чрез сглобяване и заклинване – никакви метални части (май тутраканки им викаха). В музея ни разказваха как драматично се лови моруна – черна, трудно откриваема, куките са с диаметъра на чинии, а кордите – въжета. Може да потопи лодката, като опъне. Затова я оставят да влачи дълго, докато се умори. Забиват нещо като пики с куки в гърба й и я чакат да отмалее, за да я изтеглят. Там, по крайбрежието на Дунав, можеш да видиш бедност, стара архитектура, която си е отишла – покриви паднали, останали стените на стария Военен клуб в Лом например, и в същото време – загадъчна река с медни отблясъци, чезнеща в хоризонта. Това поражда вътрешния копнеж да пътуваш, смесено с невъзможността... И си представих, че както ние хвърляме въдици (куките), за да измъкнем нещо така опасно и голямо, по същия начин живеем в пространство, в което някой друг (небитието) хвърля куки и дебне да ни измъкне в друго измерение. Точно както моруната сме – чудовище, за което рибарите казват, че да ти се хване то на куката, се случва веднъж в живота.
Въпреки нашето отсъствие
И стиховете ми се протягат на пръсти, ала
не те достигат, вече са мъртви думи, прахосани в делника
Продължавам да пиша
с филизи през бетона,
подобно ягода самотна в щайга
или объркан облак в безподобното небе.
Без значение е вятърът кого целувам,
целувам тъгата, разцепена присадка,
ашладисана току-що.
Тъмнозелена присадка с кожица от корк,
тя не може да бъде съблечена
и от най-конопените устни,
и от най-жилавото сплетище,
и от най-неочакваното хлъзгане
в прохладните дълбини на плача.
Не е нужно вече да ме познаваш, за да ме обикнеш,
любовта продължава въпреки нашето отсъствие,
дървото не си спомня своите жълъди,
не си спомня листата, устните,
но и без нас ще си сменя тоалетите, внезапностите
и отново
ще се опакова в моите стихове, които не топлят, но светят и пътуват в пространството.
Скалата на моето мълчание
Пазя онзи живот,
който с теб не изживяхме.
Огромните пътища, които не проскитахме,
онова небе, кълбо от посоки,
непронизано от нашия поглед,
отвесен, гол и все пак така искрящ.
Реката, върху която нашият сал не отплува,
тръстиките, крясъците, целувките,
които не прерязаха нашата кожа,
нашата млада опъната кожа,
върху която един незавалял дъжд
барабани своя марш от листа и плитки.
Спомням си две, три,
цяла сюрия деца,
които ти не роди, които се смеят и плачат
с копринени гласове, с конопени устни.
Спомням си следобеди маргарити,
седмиците в един дом.
Винаги има едно нещо, което не се случва.
Писмо, което не изпращам,
целувка,
едно дете.
Но ти си там и аз прицелвам
жаждата, нежността, омразата,
всичко, което съставя лицето,
географията на моя живот.
Моят живот или това, което остана от него,
неомачкано, неомазнено.
Да го отнеса при светлината,
прощавайки се със своето тяло,
със теб, скъпа, неясна,
недокосвана, но и несчупена,
вбита с устни и кръв, с шепот и
рев в скалата на моето мълчание.
Сухожилия за танцуване
Да умра – не наистина –
като надзъртане отвъд себе си,
но се случва да разпарчетосам котката,
да настинат зениците,
стендът на опъване,
сухожилието “отвъд себе си”,
сгъвката,
калъфка за ирисите,
слиновете, токата,
която ни пристяга в токата и фуга,
случайно разпарчетосани в зениците –
ужилване – и съм пчела
върху продупчено чело.
Случва се да се източи котката,
оставяйки ластици в очните процепи,
облика, който не се е случил –
случайно е да умра в четно число,
честно е
с чесън да украсят суховея, сухото жилище,
прегънато сухожилие.
Нестинарка.
И краката са само три.
Необяснения
/на една певица/
Завръщай се, небесен кристал, олюлявайки се по стъпалата
от дихания и облаци.
Твоят глас се вмъква в уплашените им хриле
преди още да усетят инстинкта за самосъхранение,
експлозията отвътре.
От гласа правя един кораб, един вятър,
едно подпиране,
онова горещо нещо,
разпъвано и изтезавано, ухапано от изгрева и залеза,
подобно колче с верига в пасбището, което обикалям.
Затова съм безпричинно щастлив,
безпарично и без-обяснимо,
плувайки сред неравен лай.
И когато гледам дивите племена на Маори
как размахват върху английския полиран гранит
(паваж от ръкопляскания)
своето несравнимо самочувствие като копие,
настоявам: време е да измъкнем нашето,
тази сабя, способна да реже, да пробожда
паважа от изсъхнали облаци, облици и лисици.
Слизайки върху дихания и обличания,
стене
все този мек, еластичен кристал, наречен гласа на Кири Те Канава.
Ретина
Самотата е нещо смешно,
очи еленови, отваряш ги,
за да пропаднеш върху ония нервни клетчици,
препращат, препращат,
докато те разпаднат на много чадъри,
върху които барабани светлината.
Рьми, ръми, тогава идват едни момчета,
рапири телени, румени, с барабани;
нарисувани
сто изхода извън дъжда, извън самотата.
Свежи зеленчуци
и надуваема духавост всякаква
извън дъжда, извън самотата.
Еленово око се отваря,
макар бито, макар насинено,
нервни клетчици се валят, валят
отвъд балонадата, отвъд канонадата,
отвъд великолепното перчене,
перчемите, цвърченето, въртенето наоколо.
Там бушува страдание,
стаяването надига
ръмжене, стържене, кашлица,
надвисва
над румените синигерчета и цвъртенето.
Надвесва се
над въртенето наоколо,
разрошването, ръкомахането,
макар и само литературно, макар шпагатно
шпакловането на балониадата,
шпага логична, композирана шпага,
нацелена в твоето задъхано дишане,
Меркуцио,
в твоята ретина от смях.
Вали тази шпага тягостна
върху нашите тъмни чадъри,
почти недействителни, почти български,
а под тях се разхожда вината —
ретината на самотата, ретина така нелогична.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019