Александър Арнаудов - Свивам и паля изгрева
Цял живот строим дома, в който няма да се родим, но ще умрем - угаснали като слънце, запалили в себе си изгрева. Сега е мъртъв час, но вятърът разлива времето и небето се отваря като рана в най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на "Нова асоциална поезия" - Александър Арнаудов.
живот назаем
строя дом
в който няма да се родя
разговарям с прахта
на корените си
и потъвам в нищото
ръцете се разтварят за прегръдка
като короната на дърво
затварям в себе си
посоките на света
Бог е сурова стихия
която наказва с живот
гаснем като слънце
в забравен град
пускаме времето да си отиде
дните кървят -
рани на небето
през които светлината бяга
и никой няма да види света
времето си отива
като сънища които дълго забравям
да сънувам
свивам и паля изгрева
потънал в мен
земята издъхва
като слънце
в последния ден на живота си
бягам в себе си
където сенките растат
на мястото на сърцето
тялото е мъртъв час
последната дневна светлина
антихрист
земята се преобръща в телата ни
и остава
да се роди след нас
вятърът разлива времето
като чужди гласове
в молитва
човекът потъва в нищото
на света
и се завръща
в това което мисли че е живот
тишината в мен е дете
което няма да се роди
дъното познава ръцете ни
очите на света кървят
и бягат в нощта
за да прогледнат
слънцето се разпада
и засяда в гърлото
дъхът се издига
като изгрев на небето
няма звезди
а само белег
разкъсван от всеки Бог
в търсене на човек
от който да направи дом
изгубено поколение
светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот
нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената - семейство
празната къща - дом
а ние – хора
прохождам като светлина
нощта взема телата ни
сенките се оглеждат
в нас и се раждат
за да си отидат като слънце
отвличаме края на времето
и го забравяме на небето
битие
улицата ни преглъща
и засядаме
като крилата на птица
заплетени заедно
в клетка
която сами си направихме
и дадохме ключа на Бог
небето става тишина
в стъпките на светлината
и бяга
от очите на улично куче
като време
от бездомни спомени
аз съм смъртта си
завръщане
небето се отваря като рана
и дните падат в сянката на слънцето
тъгата отмива хоризонта
и света се излива в нищото
времето прелиства сезони
в телата на птици
дошли за последен път
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019