Виктор Иванов & Ивайло Мерджанов – Поема на живота

не ме води никъде
убий ме 

в свят в който всичко е стока за продан
понятия като свобода истина и любов
са шега горчива и невесело театро
кокаинови костюми от високия етаж 

Виктор Иванов & Ивайло Мерджанов

Поема на живота

чух земните
наричат смъртта истина лъжата
се казвала любов а не Бог последна спирка абсолютно отчаяние
тялото разложено на части домове сринати като доверие
стихове в мрежи от самота нужни кому отлетяло
като дим от коноп доволно издига се
земното щастие и угасва  

но ти си до мен и пак пушим от една цигара
в уханията на психеделичен транс
все същата тази изгубеност
в хаоса от думи и мисли

енергията с катинар през устните парадокса
на разума и живота даден ти даром свише
е че си безвъзвратно изгубен и надежда нямаш

обаче те има

издигнат над галактическия изгрев
битието е постоянно лутане от бездна към
бездната и една нетрезва пропаст ето я
тихата редица от девойки
между нужно и възможно
между зло и любов
между теб и Бог

не отваряй деветата двер
кой говори в мен

напълно сам си чух ги да шепнат
всичко е прекрасно но не в този живот
търсиш избавление приживе нека не е чак щастие
невъзможно като людска справедливост

мъка

благодарен съм че ме съкруши за теб само обич
имаш ли съкрушение имаш всичко как можа способен ли си
дори след толкова векове бяг
да бъдеш с мен
изрина ме като сгурия
пусна ме по света и запали ръцете ми

не стигнах много далече
без път полоса и вяра

ето те мизерен разум дето се нарече светлина цитираното
съчинение на умиращ най-близък приятел
на когото винаги си вярвал

молитва на изхода

разум даден ти да го блокираш и как ли ти родения
за цар на светлината да забравиш абсолютната
трагедия наречена съществуване трябва ли ти
още разум да го замазваш тровиш опияняваш заравяш
съсипваш подлудяваш отново тровиш опушваш
и смазваш лекуваш грижиш се завиваш с малко одеялце
приятелчето дето е врага в главата ти

хиляди малки криле вързани в сноп от лекарствени билки
не мисли че си мръднал и на милиметър от спасението
няма парадокс на разума осъзнал своята обреченост падам

следващия си ти  

но коя е тя шепнеща
в гробницата йероглифи

жената е похот маскирана като копнеж
каза мурмур и предаде светлината заровен в тъмното
желание на сърцето ярък е човешкия дух
отказвам ли се от подобието си на луна без планета
вдървени всечени вихри в пияната вечер истини
хищност предателства пак ли тя

легло черни чаршафи три свещи
халцедонов блясък в очите
сектата на залез в океана опомни се изгрева е тук и те гали
искам те изобщо не вярвам че си истина при теб е светло
защо ми казваш че си тъмна енергия
несвързано говориш за йерархии
неразпозната по гоетията на вейер

колко абизола изпи днес

кой те изпрати в нелечимостта на света
болен и изкривен от собствените му стремления
да вярваш на човеци каква ирония ти ли не познаваш
смешния падеж на умника приказен цар с бляскаво име

черната змия бях аз
черната мамба на чувствата

отидох
на върха имаше десет точни заповеди
всичко друго е човешка схема
идея пошушната от дявола

забавлявайте се засмя се кралицата на дните
ваша е земята но не съвсем
забрани и контрол превишаващи приспивателни
и деянията сатанини през вековете

мефистофел чупеше йогически стойки

обречени като щеш нещеш ясен си джуджето изучава хамурапи
египетски ритуали на смъртта камък хетски клинопис нирвана
асирийска жестокост древни камари отсечени глави
кундалини

числата са доказателство за подлите намерения на човека
да натиска спусъка да взема сапьорската лопата и
да рине в недрата на духа

заченат в грях от демоните които посещавам
а те ме питат защо държиш да си успешен

в един свят който е преходен образ на образа си защо
летиш навсякъде и мразиш огледала
не се заседяваш никъде освен в сърцето ми само обич за теб
майки принудени да станат свръхчовеци

каква съдба нали

най-ценните да си заминават
от последната гара плача пиша дишам умирам
влака тръгва несвързано под електрическия сняг

и всичко това за да се издигна отново
и да изгледам отгоре цялата опера
ето чистите по сърце и ето покварените по дела  

не ви познавам гърчав змей на име обич дъждове не си отивай
посинял като ледовете на калисто вписан съм но отново цял
за вечността не споря в нея или вярваш
или гребеш здраво от калта окопаваш се и чакаш притихнал 

Боже пази нещастниците
които обичаме и които сме 

можех единствено
да обичам безсмислено и докрай

и ето –  

всичко звънти на кухо краят отлита най-вече съвестта му
гробищата работят здраво ден и нощ
и един ден просто изчезваш някъде дълбоко
в логиката на математическото откритие и редицата на фибоначи
еманципиран и дислоциран на съставните си атоми

и виждаш как пред дверите ни се радват
че се разхождаме нетленни
в една страна която има размерите
на грубо скован ковчег в който
лежи слънцето

нагоре между дланите

и възкръсва

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021