Светлана Тушева - Ключ

Авторката споделя за себе си: ”Книгата си – „5051“ (първа част на фантастичен роман) издахох през 2020г. Имам няколко отличия от национални и местни конкурси за свои разкази. В момента съм съсредоточена в писане на разкази. Продължението на романа предстои.”

Ключ

Десетият етаж е много високо. Виждам мръсния въздух и усещам задуха дори през затворения прозорец. Не съм бил навън от известно време, не съм сигурен колко, сумракът на безветрието е спрял часовника на пет часа и петнадесет минути – зимно часово време.

Хората до мен са увесили нос. Всички стоят на пейката, която обрамчва трите стени на помещението. Няма никой прав, освен мен. Какъв е смисълът да си прав, като можеш без усилие да приведеш гръбнака си в удобната и целесъобразна форма на ембрионалната поза? За кого да стърчиш на прозореца, като мъглата пречи на гледката навън, а вътре е мараня – сива до безличие, попила в плитките палитри, населяващи пейката.

Не съм сигурен на какво се надявам, може би на промяна. Някой път се обърквам много. Докато гледам през мъглата към близките очертания на отсрещните сгради, усещам течение в гърба си. Някой е отворил вратата в далечния край на стаята. Духа студено. Има значение. Студеното е добро. Рязко сваля градусите в помещението и от неподвижните силуети насядали по ръба му, неизбежно започват да излизат облачета топъл дъх. Сигурен съм в този момент, че стаята е пълна с хора. С хора! Всеки диша по свое му. Никой не бърза, никой не задържа дъха си. Имало е случаи да забележа движение. Не потрепване от студа, не. Волево движение на гръбнака. Изправяне с до 5 градуса в правилната посока. Има значение.

Моментът на прохладата е кратък. Вратата се хлопва рязко, придружена от трагичното скърцане на житейските панти. За кратко продължавам да виждам дъха на съучастниците си. Не си сам – слаб, но равномерен глас процежда в ухото ми мантра на съпреживяване.

Скоро температурата започва да се покачва, мъглата на дъха избледнява до прозрачност. Телата са статични, а аз пак съм обърнат към прозореца. Търся с поглед отблясък. Отражение на надеждата, че някъде, нещо свети, а някъдето е толкова близо, че в рамките на житейския си път светлината е успяла да ме догони и да блесне в зеницата ми. Дано я прогори до слепота. За мъглата очи не ти трябват, тя се чувства с кожа и душа.

Вездесъщата мантра е утихнала. Прави място на трезвата до залитане мисъл, която ме придружава през сънливия следобед на живота ми. „Има ли смисъл, когато няма значение?“ Или беше обратно? Почти съм убеден, че последователността на събитията има значение, смисъл също.

Прозорецът ме отегчава, а мъглата уморява с невъзможността си да блести. Замислям се за последния звук, който съм чул, после за първия. Всичките ми звуци са свързани с  вратата – вход и изход с еднакви букви и равни по себестойност значения. Обръщам се към нея – своя алтернативен извор на спасение – ръждясала от стремежи, висока повече от щастие и тежка като бреме.

Безпощадно към духа ми е желанието да я разбия. Ума не признава сетивните стимули на спонтанното, както и обратно.  Вероломно и безпринципно се засилвам към стоманената цялост на вековните разбирания за допустимо или не и ги блъскам, докато се разтрошат на правилно и грешно. От останките си правя ключ. Черно-бял е, като свят е красив и посягам към недокоснатата врата, за да я отключа. Пейката е притихнала повече от обикновено. Затварям очи – винаги съм си го представял безусловно и безлико в мечтите си. Бравата е с топка. Не се върти. Няма място за ключа ми. Черно-белия ми инструмент посивява и се стапя в маранята на взетите решения.

Нямам страхове, освен безсилието пред врата без ключалка и може би този от височините. Десетият етаж е много високо, но прозореца не се отваря. Един по-малко.

Нова мисъл ме пробожда в реброто, от което може би един ден ще изградя жена си – черно бяла цялост на мъдростта и красотата, носеща в себе си блясък, който прогаря зеницата. Гоня тази мисъл. Не ѝ е сега времето. Връщам се назад, преди неуспеха. Само звуците на вратата изпълват пространството между мен и пейката.

Раждането на идея е като избухването на Супернова. Превзема всичките ти милиметри безкрай и в миг те прави себе си. Тайната е толкова проста по състав, толкова лесна за усвояване, толкова внезапна за разбиране, че се превръща във възможност. И ето че я знам. Досещам се, че никога не съм чувал щракащия звук на ключ, преди отваряне. Никога не съм чувал завъртането му след затваряне.

Ръката ми е потна от стремежи и лепкава от напластени желания. Протягам я. Топката е гладка и лъскава, топла, сякаш от дъха на живеещите въпреки нея. Движението е кратко, премерено и целесъобразно като живот.

Пет часа и шестнадесет минути е – зимно часово време. Навън е студено и блести.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022