Яна Мандажиева - Райграс

Авторката споделя за себе си: “Казвам се Яна, на 37 години. Живея в Бургас. С две деца. Психолог по образование. Пиша измежду кърменията и почивките на сина ми.“

*

Вечно изсъхнала му се виждаше тая трева на дядо Митко и затова все я поливаше, все покрай нея шеташе. Трева, трева, ама райграс – някак тържествено и отвъдно звучи. Отвъд тесните двори на тая селска къща. Много мяза на чужбината, дето внук му замина. Затова дядо Митко го посади тоя райграс в двора. Щото дворът изглежда далеч по- добре така – по- модерно. А не като с ония грозни домати, набодени навсякъде като някакви зле скроени кръстове. Нищо че плод не дава тая трева. Като се върне внукът с гаджето, ще има върху какво меко - меко да стъпват. Погледът им върху зеленина и простор ще се разхожда.
Телефонът вътре иззвъня. Изтръгна дядо Митко от тоя блян, погледът му се отскубна като от верига и го поведе навътре през тесния тъмен коридор. С разтреперани ръце вдигна той слушалката.
- Ало, дядо – прозвуча от други край на линията.
Сърцето на стареца се раздумка. Премлясна устата му, пресъхнала от вълнение.
- Ванко, дедо! Как си, чедо?!
- Добре съм дядо, ама да знаеш- и това лято няма да дойдем. Заради пандемията, дядо, не заради друго - да не те заразим.
Заседна му на гърлото на стареца нещо. Закашля се. Все едно ония малките
семена от райграса се бяха вмъкнали крадешком у него.
- Дядо, какво става, дядо?! - викаше тревожно внукът в слушалката.

А той- дядо му Митко, гледаше пребледнял през вратата, право в райграса.
Гледаше с изцъклени очи, коленичил и шепнеше:
- Прощавай, Ванко, прощавай, не можах да те дочакам, ама на, под тоя райграс искам да ме заровите.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021