Петър Канев - Късче лента
КЪСЧЕ ЛЕНТА – от Петър Канев, Втора глава от романа Zmey– първа част
Резюме: Какво се случва в Първа глава „Гюрга“ - в предишен брой от юни 2020 –тук - https://www.newasocialpoetry.com/prose/2020/06/14/petier-kanev-giurga
В една ноемврийска нощ в София през 1992 година наскоро уволнил се от казармата младеж на име Огнян Аджеров изглежда полудява. Или може би попада в друго измерение на действителността? Това се случва докато прекосява железопътните релси между столичните квартали „Сердика“, „Красна поляна“ и „Лагера“, връщайки се пеша от купон с приятели. Навлизайки в квартал „Хиподрума“ откъм хотел „Славия“, Огнян внезапно е обхванат от фикс-идеята, че непременно трябва да разбере колко е часа, но наоколо няма минувачи, които да попита. На улица „Софийски герой“ той забелязва странна двойка, мъж и жена, които изглежда се любят върху предния капак на автомобил „Лада“. Откачилият от фикс-идеята си младеж се отправя към тях, за да ги попита колко е часа, но мъжът върху ладата безшумно се отстранява и изчезва в един вход – оставя жената сама. Огнян я пита колко е часа, а тя му отвръща с молба той да й услужи с връхната си дреха, защото е почти гола в студа. Странната жена облича шлифера на Огнян и му предлага да отидат да пият чай в денонощното кафене на улица „Александър Македонски“, за да се сгреят. Заведението изглежда като призрачно, а барманът – като сомнамбул. Седнали на белите пластмасови столчета в двора, двамата водят абсурден разговор. Полуголата жена твърди, че е самовила на име Гюрга и че е всъщност Смъртта, а Огнян решава, че това е шега, въпреки че го полазват тръпки. Гюрга самовила предлага на побъркания младеж да я придружи до таванската стая срещу Военна болница, където е отседнала. Качват се в кооперацията и влизат в малък мезонет. Седнала на леглото под капандурата, странната жена му разправя небивалици – че той бил последният змей във вселената и е призван да спаси от гибел самовилите, самодивите и всички подобни духове, както и целия природен и човешки свят, от възшествието на някакъв си херой, който щял да се превърне в хероина и да господства над Земята като индустриална Смърт, която поражда не живот, а само свои клонинги. Огнян изобщо не я слуша, защото е обладан от неудържим сексуален ищак към нея. Тя отново го предупреждава, че всъщност е неговата собствена смърт, а който прави любов със смъртта си, непременно ще умре. Иска от него да подпише договор с кръвта си, че ще служи на самодивите, за да ги избави от възшествието на хероина –синтетичната гибел. Младежът обаче ѝ се нахвърля дръзко, почти обезумял от сексуални намерения. Тогава става нещо много странно – главата му започва да навлиза в утробата ѝ, подобно на глава на бебе, което се ражда – само че необратно – вместо да излиза – влиза. Попаднал в мрак, Огнян се чувства сякаш се дави в безкрайно море и чува само гласа на Гюрга – да каже „да“ или да умре. В отговор младежът дава противоречиви сигнали – устата и умът му казват „не“, но сърцето му казва „да“. Така свършва Първа глава от романа – не е ясно дали Огнян Аджеров е умрял или е жив, или пък е умрял донякъде и жив донякъде – нещо средно. Във всеки случай, това което е ясно е, че животът му започва да тече на обратно пред очите му, като на филмова лента. Но спомените му сякаш не искат да протичат изцяло и последователно, а се фиксират само в една част от миналото му – само в късче от лентата на живота му – късче лента. Но и споменът в този отрязък от лентата на живота му като че ли не е съвсем реален, а се смесва с откачен карикатурен фарс.
ІІ. ГЛАВА Късче лента
Един спомен от казармата
който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!
* * *
1. „В клипа на живота собствен…“
Мрак. Първо гъст мрак. Плътен и лепкав като течност. По-жив, по-черен и материален от всеки мрак, който е усещал някога. И оглушаваща тишина. После постепенно… Сякаш лек вятър постепенно издухва тишината, както вечерният вятър издухва облаци, замъглили здрачаващо се небе. И тишината е изместена от далечен звук на разбиващи се вълни. Все по-близък и по-близък, докато накрая стане гръмовен и пищи като микрофония в ушите. И тогава изведнъж звукът изчезва като отрязан с нож, но с това се вдига и завесата на мрака.
Светлини. Бели облаци мъгла. Постепенно се разкъсват. Вече се открояват силуети.
В завеса от неясни разместени мигове, Огнян постепенно различава собственото си тяло. Искрици съзнание една по една се събуждат и той отново може да съобразява в плаващия си сън. Яснотата се връща заплашително и образите стават противно-ярки. Той разбира, че се рее, издигнат като балон в тясна и ниска таванска стаичка и се блъска ту в стените, ту в белия варосан таван. Точно под себе си, той разпознава самия себе си, омотан в смачкани бели чаршафи. Но всичко изглежда така необичайно. Тялото, неговото собствено тяло, останало омотано долу в чаршафите, му се вижда странно чуждо и противно, дори отвратително. Струва му се и че цялото е мокро не от пот, а от особена бляскава слуз, нещо като плацента под хирургически прожектор. Тънка светла нишка свързва летящия балон на личността му с изпразненото му, като изоставена черупка на охлюв, мокро тяло. Огнян ясно вижда как бие сърцето му долу в гърдите му – съвсем бавно и накъсано – може би веднъж в минута, или поне така му се струва в съня. Но бие. Бие. Все пак бие! Тупти.
Наоколо. Голямото легло, масата, тоалетката, мивката, гардеробчето, шкафа... На масата лежи изцапан червен лист хартия. Сякаш целият подгизнал в кръв… Капандурата е леко повдигната – през нея блестят първите зеленикави зари на новото утро…
Напразни са опитите на Огнян да уцели дупката на открехнатата капандура. Блъскайки се в стените в хаотични движения, като затворена в буркан муха, Огнян случайно нацелва огледалото над мивката. И изненадващо усещане - хлътва в него, потъва като във водите на бистър поток. След миг разбира, че вече се намира от другата страна на огледалото - като в приказката за Алиса – и гледа тялото си и стаичката вече не от тавана, а през стъклото от обратната страна на огледалото - като през замъглен прозорец.
Сега Огнян усеща смразяващ страх. Бързо прераства в ужас и паника. Чува като отмерен такт на гръмовен тъпан ударите на сърцето си от другата страна на люка. Те го викат! Зоват го! Той трябва да се върне! Не може да остане тук!
И започва да блъска с юмруци по стъклото. В първия момент стъклото хлътва като мека ципа и не може да се пробие. Но след още един миг се чува трясък. Малка дупка като от куршум се е пробила в средата на огледалото и Огнян прокарва ръка през нея и улавя светлата нишка, която все още го свързва със заспалото му противно тяло.
Личността на Огнян се мъчи да се измъкне като алпинист по светлия конец. Но сякаш нещо го разсича на две като стъклена гилотина. И за момент искрите на съзнанието му се оказват в средата на самата лъчаща нишка. Оглежда се и с почуда установява как лицата му са се раздвоили. Едно лице на Огнян-Нянго го гледа с широко отворени страшни очи от огледалото, а другото спи и похърква в смачканите чаршафи на леглото. Съзнанието политва към онази част от Огнян, която е все още в леглото, но другата му алтернативна личност вече дори се усмихва, отказва да излезе вън от огледалото. Очевидно ще си остане там. Нянго. Но нищо! Няма значение. Огнян трябва да бърза! Ударите на сърцето му стават все по-разбъркани, неспокойни, СТИХВАЩИ!...
Огнян вижда как се приближава към затворените си спящи и трептящи очи и с едно тихо изпукване влиза в тях и попада отново в собствения си телесен мозък. Но другата част от него, дали не по-добрата? - тя остава зад пропуканото огледало над мивката. Нянго. Но това няма значение. Огнян вече е скъсал връзката с тази негова алтернативна личност и сега е изцяло в самия себе си. Но кой от двамата е самият себе си?
Както и да е. Ясно, че са и двамата, но сега той е в отсамния, сигурния, крепостта на живото си тяло. Живото си? Докога.
Сънят като че ли вече гасне. Угасват, бързо-бързо избледняват образите. Отново го поглъща мрак. Но този път това е тъмен тунел. Той скоростно се движи по него към малка светла точка. Плашещо, ослепително светла. Да закрие ли очи? Боли го от това! Плаши го!
Сблъсък. Хрущящ. Като приглушено и разтеглено на бавни обороти: Тря-я-я-яс. Поглежда нагоре. Пред него се е появила безкрайна висока стена, през която струи светлината. Но откъде? Една малка вратичка се е открехнала в стената, но той е твърде голям, за да се вмъкне през нея. Също като в „Алиса“. Но стената е още по-плашеща и ужасяваща от светлината. В гърдите му - като приближаващ асансьор - ескалира ужасът – до паника, дзън-дзън… – Дзън-дзън-дзън - и Огнян започва да се блъска в малката портичка. Опитва се да влезе в нея като камила през иглено ухо.
В сънищата стават странни чудеса. По някакъв чудат начин Огнян успява да се промуши през вратата, както правят октоподите, като се мушкат през съвсем тесни отвори. Сигурно самият той е октоподът. В този миг той е октопод. Октопод! Ослепителната светлина го поглъща и за част от мига го обзема безкрайно вълнуващ и екзалтиран трепет и му се прищява да плува, да лети, да вика, да пее, да се смее от все сърце! От кога не се е смял от все сърце! Било е преди пубертета, със сигурност.
Но изглежда в светлото море никой не харесва октоподите – те са мекотели – и ... раз. Два. Три – три – три – три – три… Три огнени светло-бели кълба се засилват към него и го блъскат с все сила… Навън –
-Навън
-Три огнени светло-бели кълба се засилват към него като Едно и го блъскат с все сила, - и го изхвърлят навън през вратата и обратно през черния тунел в посока черупката на главата му!
Някъде. Някъде. По средата на тунела, може би. Очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата пак и пак протяжно се отдръпва - бавно и постепенно.
Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в късчето филмова лента на някакъв някакъв -неотдавнашен спомен.
Странно нещо са спомените понякога. Особено насън. Всичко се повтаря като сутрешното повторение на филма по Канал 1, но сега с отчетлива яснота, много по-ясно и по-живо от първата прожекция на първичното реално преживяване.
Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… - - - А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!... Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!... Гадост!...
2. Конят
„Horses in my dream…“
P. J. Harvey
„В клипа на живота собствен аз съм главният герой“
Д. Воев
„Horses in my dream…“
P. J. Harvey
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.
-
Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта „Дружба“ отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки…
Вятър, мърсотия и облаци прах кръжат като охранени лами над и из военното градче в падината, в полето – всички мърсотии се трупат в тази падина.
Военните тук са преобладаващото население, ако не се броят циганите. Тези военни са изпратени от противоположния край на страната и живеят в сиви бетонени блокове, откъснати от всичко, което би могло да им бъде родно, или поне интересно.
Градчето е опасано от стените на множество казарми. Като с Китайска стена. Сигурно за това войниците открай време го наричат “Китай”.
Тези казарми са мястото, където в пълното си великолепие царуват царица и цар- хуанка и хуан皇 - императрица и император - Гротеската и Абсурдът на Абсурда.
И като влезеш – в първия момент - . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излети от калъп, като глинена армия от луди – в отдавна забравена гробница - мъртвило.
Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити - като избледняло мастило на жълта оризова хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне.
Няма нищо по-ужасяващо то мъжката хистерия, сплав от отчаяние, цинизъм и безумие.
Всичко тук е Всичко тук е еднакво.
еднакво.
Всичко тук е еднакво. Всеки ден от това противоестествено затворничество се вписва в мимиките и жестовете на тази еднаква тълпа. Тълпа ходещи глинени фигури - клонинги, наброяващи около 700 души. 700 души, разпределени в 7 общи спални.
На плаца пред входа новобранци метат една огромна локва като вкарват с метли в лопатки водата, изсипват я в кофи и я пренасят в съседната локва. Тази дейност се извършва обикновено, когато вали пороен дъжд, но днес, незнайно защо, продължава и по слънчево време.
Там на плаца. На плаца някаква рота търчи в кръг - войниците тичат с табуретки на главите си, а двама ефрейтори бягат, гушнали маса и телевизор. Старшината свирка със свирка.
На плаца. Пред входа на спалното помещение войници разграбват храната, която родителите на някакъв новобранец са му оставили след свиждането – „бомба“.
Някъде встрани старите кучета разбиват асфалта и бетона с кирки и лопати. На шест метра от тях има друг подобен ров, само че засипан. Оказало се, че измерванията за канала били грешни и трябвало да го засипят и да копаят наново. Впоследствие ще се окаже, че и този път измерванията са грешни и каналът трябва да мине не през бетона и през асфалтирания плац, а през лехата с розите.
Тук всички проекти са неправилни.
Сградите на спалните помещения очевидно също са неправилно проектирани – грозно разкривени, макар че е трудно да се каже какво сложно има в проектирането на един тъмно-сив паралелепипед. Още по-неправилно е проектирана канализацията, поради което от лазещите над стълбите тръби непрекъснато капят лайна от тоалетните.
Впрочем същото е положението и в тоалетните на спалните помещения. Плочките в тези тоалетни непрекъснато се мият с маркуч от новобранците дневални, поради което са покрити с особена смес. От вода и сперма.
Спалното помещение на ротата на „корейците“ в „Китай“, към която принадлежи Огнян е в края на коридора. Вратите липсват, защото ротният командир старши лейтенант Виден Жанов е заповядал да бъдат демонтирани, тъй като е открил дупки, през които дневалните наблюдават кога ще дойде проверка, за да дадат знак на старите войници да скрият ракията и да загасят телевизора. Печката тип “циганска любов” в спалното помещение липсва, защото „Пънкарят“ от „Софето“, след като си дойде веднъж пиян от отпуск, има неблагоразумието да я ритне с все сила. Металът на горката печица, нажежен до бяло от горящите вътре въглища, гуменки, боя за обувки, нафта и дзифт, веднага подаде и се изкриви неузнаваемо, а кюнците звучно рухнаха в огромно кълбо гъсти и зловонни сажди, примесени с облаци силно-отровен дим. Ротният командир старши лейтенант Виден Жанов изиска от войника нова печка. Нова печка нямаше цяла зима и ротата спа на студено – без печка и без врати на спалното помещение – цяла зима. Старите войници разграбиха всички вълнени одеяла тип МО (сиреч, Министерство на отбраната) от леглата на новобранците и цяло чудо беше, че никой от последните не загина от премръзване.
Старши лейтенант Виден Жанов. Едно жалко, но нахъсано в безмерната си и никога нестихваща злоба кльощаво комплексирано дребно и противно същество. Приличаше на карикатура на Буратино – прашна съсухрена кукла на конци с крайници на паяк сенокосец. Като го гледаше човек имаше чувството, че единствено разпалената му до манящина злоба караше дървеното му телце да се движи в нестройни и некоординирани конвулсии, вирваше чипото му проклето носле и облещваше воднисто-сивите му празни очета. Или може би някакво друго невидимо Зло, извън собствената му избледняла и чезнеща същност – Зло, безкрайно сиво, безлично, досадно, монотонно, празно, безинтересно и бюрократично – дърпаше като неврастенична ръка оплетените тънки конци на тази тлееща марионетка и подхранваше доживот батериите в малката тенекиена главица на този провалил се и нескопосан експериментален андроид, спуснат тук от някой провинциален окръжен център на МО или на НЛО.
Денят беше неделя и в спалното помещение на „корейците“ Огнян не завари никого…
Денят беше неделя и в спалното помещение на „корейците“ Огнян не завари никого…
Денят беше неделя и в спалното помещение на „корейците“ Огнян не завари никого…
Денят беше неделя и в спалното помещение на „корейците“ Огнян не завари никого. Дневалните бяха в тоалетните. Единият се къпеше с ледена вода с маркуча за почистване на тоалетната (ротният командир старши лейтенант Виден Жанов беше забранил на „корейците“ да посещават банята до второ нареждане – мярка за „заздравяване на дисциплината“ в ротата), а другият дневален переше с подобен маркуч панталона си. Останалите „корейци“ бяха или в гарнизонен отпуск или във видео-залата – част от бившата конюшня на някогашния царски кавалерийски полк.
Вече ставаше време за обяд и част от ротата се събираше на плаца. Тон за песен. Песента беше „Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо, сбогом майко, сбогом татко“ и т.н. Марш към столовата.
Столовата беше също част от бившата конюшня на някогашната царска кавалерия. А днес там отново влязоха новите пост-социалистически кавалери. Останките от храната се разграбваха бързо – свинско с кисело зеле. Всъщност бутът и плешката на свинята по неписан закон изчезваха още в артелното и се озоваваха във фризера на съпругата на началника на поделението подполковник Коста Иванов. Останалият офицерски състав също се сдобиваше с по някоя пържола – особено дежурния офицер. По-оправните сержанти докопваха също по нещо – поне бекона. С останалото месо дежурните в артелната войници се надънваха до припадък, но все пак благородно оставяха по някой недооглозган кокал, а същото така недооскубаната четина, съсирените парчета кръв, ушите, очите, зурлата, мозъка, дреболиите, опашката и свинските копитца. Тази отбрана и богата на протеини храна се смесваше в отдавна немитите казани с онези именно буркани кисело зеле, които вече се бяха развалили и не можеха да бъдат подходящи за военновременния запас в склада. Тази питателна смес леко алангле се поднасяше в столовата. А там дневалните също имаха своите надлежни задължения – месото по кокалите биваше надлежно разпределено по местата на старите войници и на самите дневални, а новобранците имаха честта да се нахранят до насита с прекрасно прясно-мухлясало (впрочем мухълът съдържа ценен за редица болести антибиотик-пеницилин) прокиснало кисело зеле и обилно количество мазна вода.
Но какво говорим! Съвсем пропуснахме да споменем, че българският войник винаги се храни с първо, второ и трето, като всеки културен европеец! Впрочем в супата – пача – често имаше и американско, при това – холивудско! влияние. Твърде често в общия казан можеше да се наблюдават сцени, буквално изкопирани от втория филм за Индиана Джоунс – от мазната мръсно-бяла чорба току-изплуваше някое облещено свинско око или рунтаво, зацапано с кръв и помия парченце четина.
„Да чувам само лъжици!“ – всеки път крещеше дежурния офицер като сигнал за започване на храненето в този нов храм на обречените в тази тъмна Индия. Пък и нямаше какво друго да се чува, предвид, че единствените прибори бяха само кривите чугунени лъжици, тъй че всички полезни войнишки ястия трябваше да се консумират само посредством лъжица.
Импровизираната на времето от румънски войници по време на руско-турската война сграда на конюшнята (днес столова) солидно се разпадаше. Духаше вятър и огромни парчета мазилка (много полезна срещу хепатита вар) периодически валяха в т.нар. супи.
След като всички се наобядваха, тръгнаха към видео-залата – продължението на царския кавалерийски конен обор. Тази бивша част от конюшнята почти нямаше покрив и стени – на тяхно място находчивите и изобретателни военни бяха заповядали да се заковат картони за яйца.
Даваха „Дива орхидея“…
Даваха „Дива орхидея“. Това, което си спомняше Огнян от филма беше нещо безкрайно синьо, синьо-виолетово, теменужено, преситено, преситено с тъга. Лепкава тъга. Мъка. Отчаяние. Постепенно всичко се просмуква в синкавата меланхолия, в ослепително син сплин. На-празно. Празно. Животът е празен като вятъра. Всяко очарование е лъжовно – под него грозно прозира простата истина – всичко, всичко е импотентно – животът, човекът, небето, земята, водата, вятърът… И всичко е вятър, и прах. Някога в прастарите времена на детството, в античните времена на първото влюбване, нещата сякаш имаха смисъл – дори и илюзиите, и лъжите… Но това е само заглъхващ спомен. И всичко смислено вече е мъртво. То няма да се събуди. Чувствата спят. спят. Само последното чувство за края остава – спотаено дълбоко в синята вода на душата му. Чувство на смърт и безсмислие. Чувство на самоубийство. Като Пеньо Пенев: „Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана с тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна уморения ден догорява плаче вятърът сбогом навеки свечерява сега свечерява над смълчаните бели пътеки всеки своя пътека си има всяка бърза и търси човека и аз имах пътека любима И АЗ НЯКОГА ИМАХ ПЪТЕКА още крачка и ето го края извървяна е тя извървяна имах всичко и всичко загубих НЯМА ЩАСТИЕ ЩАСТИЕ НЯМА и най-милото ще отмилее и най-близкото става далечно всеки огън гори догорява никой извор во век не извира туй което цъфти прецъфтява туй което се ражда УМИРА“. Не. Няма път за никъде. Няма цивилен живот. Няма цивилизация. Няма свобода. Животът е безкрайна казарма. Всичко е сивият бетон, казармената стена. Няма надежда. Само сивото на бетона и синьото на завършека. Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…
Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…
Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…
Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив на конюшнята-видео-зала. Пада мазилка, кълчища, вар, слама… Сред рухващите картони за яйца пред синия екран на „Дива орхидея“… И тази сцена се вряза като кинжал в паметта на Огнян.
Никога не можем да си обясним защо именно сме запомнили нещо – наглед незначителна картина, някакво мимолетно видение – защо точно това, а не друго? Може би в него е имало някакъв скрит смисъл, който човешкото съзнание никога не ще може да разгадае… А може би е просто игра на случайностите – случайно съвпадение с проблясване на мимолетно настроение в мозъчните клетки, врязало се в тях също толкова произволно като тиражите на спорт тото. Смятаме го за важно, защото виждаме себе си като нещо велико, направо величествено, изключително и неповторимо, а всъщност сме толкова „величествени“ и неповторими, колкото всяка муха, случайно попаднала между двете стъкла на прозореца…
Да, очевидно е! Очевидно е!
Да, очевидно е! Очевидно е!
Да, очевидно е! Очевидно е!
Очевидно е, че една година служба е предела, след който някои войници започват да откачат.
Първоначално Огнян го удари на клептомания. Той крадеше кепета, кубинки, кремове за бръснене, книги, компоти, нафта, бурмички и болтове. Краденето се превърна в незатихваща страст, в нескончаема мания. После го обхвана апатия. Повдигаше му се от всичко. Престана да краде. Изливащата се отвсякъде и навсякъде в поделението зловонна кисела гадна помия обхвана и душата му. Сърцето му заприлича на свинарника на поделението. Чувствата му се давеха и потъваха в дълбоките помийни ями зад кухнята. Арестантите почистваха тази зеленясала маса като я изхвърляха с лопати в големи контейнери, натоварени в една каруца. Дръгливият кон бавно я откарваше за храна на свинете, но помията никога не свършваше, никога не намаляваше, а сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден.
Да, караше я дръглив кон. Но чувства нямаше. Техните зачатъци бързо потъваха в помията и задушените им мъртви останки изплуваха в безличната, бълбукаща, подобна на океан от повърня, кисела маса.
Дръгливият кон също беше луд. Понякога той тропаше в главата на Огнян и искаше да излезе. Тогава боецът чувстваше как помията се повдига и напира в него и ужасно много му се гадеше, но той беше от тези хора, които не могат да повръщат – така гаденето преминаваше в кошмарни неописуеми спазми, които задавяха цялото му мобилизирано и отвратено същество. Това същество се наричаше господин Редник.
Същата вечер ротата трябваше да е караул. Огнян беше на първи пост – в щаба – пазител на знамето. В караулното имаше телефон пред леха с рози. На Огнян му се стори, че кабелът на телефона и розите започват да се клатят всеки път, когато ги погледне. Опита този номер няколко пъти, но внезапен страх изведнъж го накара да спре и да се обърне. Може би зад себе щеше да види някой. Някой демон. Него го нямаше. Изщракаха предпазителите на автоматите и пробният изстрел – да не би в цевта да е останал патрон. Караулът потегляше.
Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете…- си каза. Каза. Казармата. Каза си. Натрапчив кошмар. Натрапчив кошмарен сън… Повтаряща се безкрай една и съща лента. Дива орхидея. Една и съща лента. Една и съща. Повтаря се безкрай.
Но това не беше тази филмова лента. Не беше цялата. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… - - - А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!... Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!... Гадост!...
Караулът потегляше. Огнян се приготви. Разводачът поведе останалите войници. Минаха покрай стената на поделението. Стената на поделението. Нашарена с множество поеми и мантри из войнишкия фолклор, както и със своеобразни илюстрации, може би към „Кама Сутра“, стената периодически се варосваше наново, за да не излага Първа Българска Армия пред генералите, идващи от София на проверка. Някой беше написал върху скоро варосаната стена: „Замазвайте, замазвайте, но не можете да замажете войнишката душа. УВО 92!“ Малко по-встрани беше изрисувана голата маха, танцуваща. Рисунката бе издържана в наивистичен маниер, с елементи на късен кубизъм. По-встрани: вероятно сатир и нереида в хиерогамия - сакрално съвкупление с подчертано натуралистически елемент в стилово отношение. Следваше символистична рисунка – фалос: символ на плодородието и надпис: „Кур за вас, фуражки! Уво 91!“ Приложение: известната поема: „Черен влак се композира от Китай за София“ и т.н. Тук маршрутът на часовите се отклони от стената и потегли към щаба.
Огнян зае поста си. Носеше си книга.
Огнян зае поста си. Носеше си книга.
Огнян зае поста си. Носеше си книга.
Огнян зае поста си. Носеше си книга – „Строители на съвременна България“ от Симеон Радев. Чете с уши, винаги на щрек за проверки от дежурния офицер и готов всеки миг да скрие книгата в торбата с противогаза. Доспа му се ужасно. Към полунощ мастурбираше пред знамето, за да не заспи. Не можеше обаче да пусне сперма, защото тя щеше да оцапа или червеното кадифе на героичния боен флаг с везано лъвче, телефонен апарат и две светкавици – символ на свързочните войски, или щеше да подмокри униформата му – нещо доста неприятно в среднощния хлад, а и с оглед, че трябваше после сам да си изпере петното от семенната течност. Вече определено не му се спеше, но това, че не можеше да свърши след мастурбацията го изнерви пределно. Ръцете го засърбяха болезнено дълбоко в ставите на китките, очите му засмъдяха, косата му се наелектризира, а членът му недоволно запулсира и се сви в средата в някаква пареща потискаща конвулсия – подобен на смачкан плужек. Към един дойдоха да го сменят.
Оказа се, че тоя караул е бил ужасен. Редник Шмекеров стрелял без да иска с автомата, който се оказал със забравен патрон в цевта и насмалко да уцели редник Таралежков на вишката. Редник Христакев от телефонната рота бил залян по невнимание с киселина от акумулатор и ослепял с едното око, а старшина Подуев от ремонтната рота изпаднал в кома, след като по невероятен начин от колелото на камиона изхвърчала джантата право в слепоочието му, старшината загубил съзнание и веднага след това бил премазан от същия камион. Шофьорът на камиона замина за дисциплинарната рота в Плевен (3000 усмивки), от където, след военния съд, щели да го прехвърлят в затвора.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин.
Огнян кашляше.
Огнян кашляше.
Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.
Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в един пределно противен неотдавнашен спомен.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин – средство, с което някои се дрогираха. В края на краищата изпи 6 таблетки с чаша ракия. Седеше до печката и четеше „Бхагават Гита“. Древните индуски воини оживяваха пред очите му и започваха ужасяващи сражения в кървави цветове и бойна музика. Стигна до мястото, където един от пандевите разкъсва със зъби месата на врага си и започва да пие кръвта му от гърдите му, докато онзи агонизира, все още жив… Велики арийци! Индоевропейци! Герои героични - воини! Епически! – Огнян захвърли книгата на страна – с погнуса. Цветовете се избистриха. Пространството се разшири. В един миг му се стори, че може да наблюдава цялото поделение от птичи поглед и да прониква в мислите на войниците. Беше по-скоро от недоспиването. Хапчетата не му действаха. Не му действаха. Хапчетата. Видя мислено мършавия кон. Неясни злокобни сенки го яхаха и проникваха като течност в изпосталялата му плът. Браво бре, Кришна! Харе аре! Цялото поделение се изпълни със сенки. Но това не бяха вече кръвясалите сенки на Кришна – сенките на агонизиращите трупове. Не. Не. Не бяха. Хитрецът полубог със синя кожа пак и пак вече се беше измъкнал по фланга като мокра връв, както винаги, ни лук ял, ни лук мирисал… Неговата кожа! -Не. Не беше той. Беше свитата на богинята Кали от индийския епос. Демони и бесове със стотици ръце и крака бродеха вътре във всяка сянка – сред всички сенки из цялото поделение и се вселяваха в който си поискат. Т.е. във всички. От тук нататък някаква част от съзнанието на Огнян, редник Аджеров, следеше като ренгеноскоп злокобните сенки – чак до края на откачените събития от следващите няколко дни.
Кали, Кали, Кали. Кали от Грузия. Колко сладки бяха устните ѝ, устата ѝ, усмивката ѝ. Кали! Кали Кришнидзе. Кали! Кали, ма! Ама караулавите вече се завръщаха в спалното - по-мещение на „корейците“ – Чосон и Хангук – правят – Корьо, Корю -고려
Караулавите се завръщаха в спалното.
Караулавите се завърнаха в спалното.
Караулавите се завърнаха в спалното.
Караулавите се завърнаха в спалното. По устав им се полагаха няколко часа сън. Сънят не се състоя. Редник Христос Ицов от Раднево бе разбил вратата на канцеларията на ротния Виден Жанов ...
(Продължението на Втора глава от романа Zmey следва:
В следващия брой ще прочетете как през 1991 г. редник Огнян Аджеров имаше проблеми с една сянка. А после – също и със собствената си … сянка.)
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021
