Слави Томов – Непоносимият юг
Защо аз трябваше да бъда този избран герой, който трябваше да стъпва тихо по лабилните просеки на чужди съдби, в които сякаш липсваха окончания? Аз ли трябваше да износя или да понеса всички тези безсъници, лутания и да бъда зрител на лунатичните партита всяка вечер в онази потайна и висока градина, която понякога криеше дълбоко в себе си: самота, полусънни състояния и ступори причинени от скука или презадоволеност? Може би трябва да ръзгърна онова далечно ветрило или да открия отново онзи покров, под който може би все още се таят двуличието или предателството, за което нямах нужните сетива през онези следобеди, или би било по-добре да спра или да се откажа, да тръгна в друга посока, малко по-наляво или доста повече надясно, за да изтрия или тотално залича онези рани, онези неделни ангели, които шептяха други думи, подобия на думи, разпятия от обещания в малагата на някакви сомнамбулни безветрие, когато тръгвах, когато се прибирах или по-скоро, когато гниех заточен и сам около солената вода, с големи надежди под някакво безкрайно синьо небе; с малки движения над другия хоризонт, който не ми обещаваше нищо, близо до Лисабонските ми сънища галени от покровите на юга, далече от другите плажове на сътворението, където се мяркаха антични богини; в някакъв унес или може би патос, изхвърлен и ненужен, имах само двете си силни ръце, които един ден и те щяха да ме предадат…
*
Защо е нужно да погубвам времето си вторачен в онези блуждаещи и летливи моменти, когато населявахме онази химерична райска градина населена с: полусънни състояния, неврози и страхове? Дали някога всичко това е било истина или аз все още отдавам тези междинни състояния на изостреното ми въображение причинено от екзистенциални провали и лутания из лабиринтите на диви и непонятни ми диви онтологии?, И ако се опитам да възвърна онези блажени дни потънали в маранята на някаква райска selva дали няма да пренавия или още повече усуча онези високи небеса и другите ниски кейове населявани от персонажи, които все още правят сънищата ни неспокойни? Помня тези дълбоки юлски дни, сладката вода, която се вливаше в солената, онези евтини пластмасови разпятия на Христос, сънените гледачки, които ме застигаха и ме предупреждаваха да спра „до тук“, да спра „до там“, но аз не спирах нито „дотук“, нито „дотам“ и продължавах леко трескав да търся онези ултрамаринени утрини, които само Broch би могъл да опише, из лисабонските улици в моите фантазии, в дълбоките южни Арлски енории, много наивен
*
Възможно ли е да избягам от онези сънища, които все още ми носят силни допири, кратки неспокойствия и тревожност породени от лепкавите и самотни дълбоки следобеди, когато се люшках с някаква мнима температура на границата между реалността и някакво отвъдно, за което всички говореха? Дали всичко това е било истина или въображението отново ми прави номера и ме подлъгва?, би ли ми повярвал някой ако се опитам да му разкажа за онзи горещ юли, със застинали хвърчила из дъното на морето? В онази южна провинция населена с летливи видения, мирис на сутрешни билки и някакви стъпки около плажа принадлежащи на Спасителя, или за другите неделни покаяния, когато смесен с празнуващите младоженци полупиян изричах някакви измислени молитви или припознавах в каещите се жени потенциални куртизанки, не бих могъл да разказвам свързано, нито логично за онзи мой период, не съм в състояние нито да изричам правилно онези дихания, нито да ги шептя защото те трябва да бъдат извикани на висок глас. До онази бяла веранда, под онова силно слънце, над онези облаци, из които се мяркаха случайни ангели, много по-млад, малко по-пречупен, когато можех да сътворя дори собствен gospel или да победя двама или трима на канадска всяка вечер, при онези сребърни сластни жени около моряшките квартири чиито китки или устни миришеха на жасмини, и аз им се изповядвах, говорех им с часове, мълчах после с дни от онези спрени изстрели вътре в мен, от другите рани, които все още бяха отворени, в някаква акварелна омая, в моето paradiso, където солената вода все още можеше да излекува всичко, а слюнката на блудниците заздравяваше и изличаваше любовните ни лъжи. Може би никога няма да се уморя, нито да се откажа, да отивам, след това да се връщам, или да обикалям около онези омагьосани пладнета, които криеха двуличие и лицемерие, из другите високи зидове хвърлящи сенки, за да не си личи самотата и кънтежът от празните стаи, как стоя сам свит на две с бялата ми риза, под някакво небе, което нямаше извървяване нито разбиране, заедно с небесните серафими, които постоянно ме пускаха надолу, пускаха ме надолу, а аз – пак тръгвах нагоре, тръгвах нагоре, из онези дълбини покрити с бели къщи и сини дървени капаци на прозорците, захвърлен в някакъв непоносим юг
*
Защо онези тайнствени моменти трябва отново да бъдат разказвани след като никой не би повярвал, нито не би имал търпението да изслуша тази дълга история потънала вече в забвение между кейовете населени с измислени божества, митове за някакви погубили се любовници наранени от ревност или техните скитания и неспокойствия причинени от лоши житейски избори? Колко пъти все още трябва да се връщам там, за да разбера че всичко това е вече отдавна изчерпано с плеоназмите на гнева и блуждаенето?, и защо все още се спирам когато срещна подобни отрязъци напомнящи ми онези ситуации, малките дихания, големите потулени тайни затворени като олтари в празни черупки от рапани, където тайнствени гледачки ходят привечер да извършват тайни литургии пред тях; бих могъл да загатна за онзи леко тъжен бриз, който възпаляваше мембраната на очите ми, за Алжирския вятър, който носеше черен пясък от пустинята или за безкрайното бяло, където из въздуха се носеха аромати от скверно скъпи parfumes…
*
Трябва ли да пиша за онези небесни мансарди, които плуваха из облаците населени с много младост и сила, по-малко отчаяние и тъга по време на моите безметежни скитания из плажните ивици на сътворението?, Трябва ли да отново да възвръщам времето за онази красива Белла чиито пръсти все още усещам около шията си или ровещи в пристъп на френетизъм из косата ми?, или за онзи Арман, който ми преотстъпваше елегантните си сака, ризи или вратовръзки, за да впечатлявам красиви момичетата? за всички онези тленни моменти, когато стояхме и тримата потънали в някакво блажено безвремие срещу морето в ранните утрини и мечтаехме да заминем за Мароко, Алжир или Бразилия, която Жубим описва, за мириса от крем за бръснене, за скъпарските ресторанти, които посещавахме из доковете населени с митове за контрабандни стоки или каюти, в които местни куртизанки даряваха с любов полупияни моряци, за онова кристално и ултрамаринено дъно на морето, което винаги лекуваше аркадите ми причинени от любовни лъжи, бяхме много дръзки и неразумни Небесно отче, вярвахме в някакъв свой и отвъден свят направен само за нас, около красивите италиански къщи до пристанището по чиито балкони растяха жасмини и ириси, а в дълбоките следобеди сънени и скучаещи светици бяха потънали в сън, който изтичаше като разпиляни мъниста из онези хладни и ленени чаршафи, върху които за първи път трябваше да си платя за любов, бях сам и свободен, много глупав и можех да преплувам цялата онтология на морето, в онези невинни вечери инкрустирани със захарни коронки, с мирис на хмел и малц, бих могъл да го опиша така: това бе средиземноморската пневма на Broch
*
Защо трябва още да възпявам онзи прашен край, другата просека, застинала в някакво приказно лято между блатата и морето около която все още обикалям като невротик, който тревожно се опитва да пренарежда някаква фантасмагорични отрязъци, за които не се знае дали са истина или дали са чиста измислица?, нужно ли е да продължавам да изтървам сегашните моменти на битието вторачен в някакви химери, за които нито имам доказателства за тяхното съществуване, нито интуиция дали те не са плод на собственото ми въображение?, но как бих могъл да оставя всички тези кехлибарени нанизи и парещи моменти, които все още усещам полепнали по пръстите на ръцете ми или по петите ми?, как бих се решил да захвърля лекомислено / макар и да ми изглеждат фантасмагорични и нереални/ онези мимолетни допири пълни с лунатични истории за високи градини потънали в ириси и жасмини или ниските дихания на маранята просмукала собствените ми колебания и депресиии?, може би не е и нужно въобще да пиша за онова лято населено с морски кончета чийто дъх имаше мирис на ликьори или за неделните ангели, които сипеха лавандула над тържествените сватбени процесии около тесните улички до морето или за собствените ми заточения, за книгите на Maurice Blanchot, празните бирени бутилки, малките олтари, които си стъкмявах полупиян и отчаян през зимите населени с груби моряшки удари. Дали не трябва да се отдръпна, да залича тези все още преследващи ме тласъци или да ги стъпча яростно и да плюя върху тях в пристъп на ярост?, или просто да разкажа за онези летливи библейски жени, при които ходех пречупен и тъжен да цивря в скутовете им, а те по инстинкт заравяха пръсти в косата ми и шептяха пагански мантри за някакви божества, които лекували всичко, за зеленооката Мануела в чийто говор усещах силен испански акцент или за Рокси, за която моряците и докерите съчиняваха пошли поеми, за да възпеят любовта, с която ги даряваше срещу дневните им надници в райските ложета застлани с дантелите на скверността и греха. Или за онзи Лисабон, за Фаро, за Алентежу, за барките в солената вода, за ръждивите шевове по корабите, по които прокарвах длани, за синьото на Дейвис
*
Проява на дързост или лекомислие ще бъде, ако се опитам да извадя онези сини нощи потулени от покровите на: предателствата, измяната и любовните лъжи, които изричахме потни и неспокойни през онези дълбоки юлски лета, когато силното слънце ни правеше нестабилни и леко тревожни?, Нужно ли е въобще да обикалям още безспир онези потни моменти между сладката и солена вода в чиито дъна са инкрустрирани пасажи говорещи за ревност и вятър или да се опитам да захвърля тези проклети моменти по надолнищата на забравата, където само бризът може да ги премахне от таламуса на морето? Другите проклятия, които все още ме преследват из ниските кейове, из високите небеса, където все още не мога да намеря нужното спасение, пречупен и заточен в самота около сините бордели на моята младост. Сигурно е било недоразумение или някакъв нелеп следобеден сън, не бих могъл да потвърдя дали това, което разказвам някога се е случвало, не бих могъл да спазвам дори и правила, с които да пиша за онова пладне, което ме застигна изхвърлен близо до морето, където все още се виждат останките на нашите лъжи и въпрос на време е приливите или отливите да поемат в себе си тази проклета история и всичко да свърши…
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020
