Слави Томов - Сироко

Лошо. Покрай този коронавирус куртизанка не мога да си поръчам. Плаче ми се. Лоша работа е без жени. Отказват ми. И работата не отива на добре...

Слави Томов

*
Но как да открия този Έξοδος в един град затлачен от някаква лунатична ὄντολογία, където невротичните реминисценции дълбаят болезнено дъното пълно с неразрешени травми

В този Arles, възпален от някакво фантазмено сироко, миризма на терпентин и хронични бягства заради семейни скандали към някакво палиативно сътворение

Казваше ми, че съм приличал на Корсиканец, когато се бе затичала към мен през онова Бургундско лято, когато въздухът миришеше на водорасли, ликьори от вишни и Алжирските следобеди на Camus; ти ли бе Анна великата, която чийто очи бяха възпалени от плач под репродукциите на лудия Ван Гог?

В онази къща, когато четеше Fowles или Modiano и слагаше бижутата си на голо от някаква скука, за която пише Moravia; онези прекрасни наши пасажи пълни с красотата на предателствата и високомерието; другите наши състояния, празни от спомени или допири; високите наши обещания; ниските ни поклони към нечистите божества, които си измисляхме; онази юлска сомнолентна омая, омагьосана от любовните ни лъжи

*
Лошо, много лошо. И още по-лошо става. Трудно е да се срещнеш с красива куртизанка и това е работата...

*
Ванина Корсиканската (тъй я наричах) една сутрин изчезна
Изчезна заедно с огърлицата, която бях купувал на времето за Луиза
Изчезна с цигарите и ризата ми
Изчезна с красивата Панамена шапка и с Beautiful losers на Cohen
И след нея останаха само белите завеси да се веят на вятъра, които с толкова любов бе правила за ателието ми
После няколко седмици ходех из баровете да пия бира и да зяпам боксови мачове
Зяпах боксови мачове, а утрините пишех бос, правех се на Thomas Wolfe и мечтаех да надмина Malcolm Lowry
Понякога ходех и да плувам в морето
Плувах безразсъдно навътре в морето и се случваше да забравя да се върна
И само свирките на спасителите често бяха причината да пиша все още
През едно второ пълнолуние се запознах с Ивет, почерпих я с коктейл на плажа и цяла вечер ѝ плямпах истории за велики боксьори. Тя каза, че съм бил много различен мъж. Знаех, че съм различен мъж; вечерта се любихме на земята, като Come perros (понеже нямах легло), пихме Habanero и пияни четохме пасажи от Библията, как Бог бил сътворил света, на сутринта и Ивет бе изчезнала. Намерих в завивките отхапана ябълка. Проклета да си Ева, казах
Пак тръгнах по баровете, пиех бира из баровете до кейовете и четях Soft machine, като ми омръзнеше, започвах Malaparte.
Тогава си направих и татуировки по дланите на ръцете и много започна да ме влече да се метна на някой кораб и да обикалям из Алжир или Южна Португалия
Но онова лято беше muy caliente (много горещо), по цял ден се наливах с мохито, а вечер спях с блудни жени, и една сутрин я срещнах, срещнах Ромина на пазара за цитрусови плодове, на втория ден пак я срещнах, на третия ѝ предложих да ѝ нося тежката чанта, на четвъртия я поканих на бар, на петия ми каза да си махна ръката от коляното ѝ, на шестия ми подари кожен портфейл да не съм си тъпчел парите като гамен из джобовете; на седмия ден се събудих рано сутринта от шум на фойерверки, камбани и Менделсон; запалих цигара и отидох до кухнята, в кухнята Ромина правеше бъркани яйца и печеше хляб, усмихна ми се и каза "добро утро", да съм си измиел първо ръцете, отворих вратата, за да си измия ръцете, върнах се и се доближих до Ромина. Докоснах я с пръст по рамото. "Какво съм правел? Полудял ли съм?", отвърнах  ѝ, за да се уверя, че си истинска. В далечината чухме как младоженците извикаха "да"

*
Много ми липсва Джинджи. Джинджи е vip куртизанка и взима за половин час 150 звонк. Днес цял ден  ѝ звъня да я чуя. Не ми вдига. Явно е заета с много клиенти. Знам, че е заета. И аз не се отказвам. Не се отказвам, но Джинджи не ми вдига. И какво да направя. Пия бира, зяпам боксови срещи из баровете. Някакви жени ми се усмихват. Не ме интересуват тези жени. Тези жени не взимат като Джинджи 150 кеш за половин час и не са толкова хубави. Туй е то. Стоя и си чакам Джинджи зеленооката да се освободи

*
По върховете на отчаянието или из низините на унижението примесено с гняв и умора трябва да се движа, за да опиша онези случайни срещи, които вече никой не помни, нито търси (както герой на Патрик Модиано), носещи се като синя мъгла на талази, прииждаща от зимното море към моряшките квартири, в които все по-често се връщам, за да изчистя спомените си от сомнолентните отпечатъци, които ми оставиха теди две жени. Ако се опитам да говоря за зеленооката Луиза, трябва да се опитам да загатна за дискретната красота и лунатична макабреност на биполярното ѝ разстройство, за онези нейни снимки около езерата, белите ѝ въздушни рокли, сламените капели, неочакваните обрати на фази от смях и безпричинна тъга, лодките - задъхани от някаква следобедна астения, потънали в невидимото, изкачени по хребетите на заседнали недоразумения - всички тъжни плеоназми, с които бе затрупано онова дълбоко юлско лято. Помня накъсаните ѝ среднощни писма, когато понякога дори ме наричаше с различни имена или когато бъркаше глаголните времена. Помня след това пристъпите ѝ на отчаяние, когато скръстваше ръце, покриваше лицето си с един шал, заплакваше и ми казваше: отдавна ли разговарям с теб? Не е ли доста късно вече? Но аз наистина бих могла да дойда при теб. Но ние отскоро не бяхме разговаряли двамата, бяхме разговаряли двамата, почти всеки ден разговаряхме, между моите заточвания когато четях сам Maurice Blanchot между нейните пропадания, когато ми се обаждаше от клиниката и полусънна ми пожелаваше лека нощ, лека нощ, не беше нощ, моя Луиза, беше сутрин, беше поредната сутрин на твоите непроходими травми, на моите заточения в покрайнините на града, този непретенциозен и обикновен наш живот, спрели в някакво безвремие в някакъв Лисабон, в който никога не бяхме ходили. Нужно ли е въобще да възкресявам тези онтологични блата, в които потапяхме собствените си страхове? Нужно ли е да описвам онази следобедна мараня, която ни докарваше и халюцинации породени от климатичните аномалии или от онези ситуации в нашата младост, от които не се бяхме освободили. Господи, приличахме на екзистенциални хипохондрици, на летни лунатици, които търсеха някакви брегове, а попадаха на затлачвания, спрели, застинали в собствените си неподвижни пладнета пълни с малки и тесни улици без начало, без край. Апориите на онези неподвижни мигове, неврастеничните жестове на Луиза, която дори се смущаваше или леко срамуваше дори да ме погледне в очите, не ме гледаше в очите, търсеше небесата, давах ѝ тези небеса, за да измият стигмите от тъга причинени ѝ някъде, от някого. Един ден ми каза така: Но знаеш ли, че всичко това ме натъжава изключително много. Цялото това местене, всички тези излишни движения, на които не съм в състояние да отвърна адекватно. Всички тези спомени от това място. Витите стълби, низовете, върховете, падовете, изкачванията моя зеленоока Луиза, където те чаках около плажната ивица и четях Cheever, за това как един ден любовта просто изчезвала, изчезвала и на нейно място се отваряла една огромна празнина породена от различните езици, на които сричахме собствените си състояния, твоите разхвърляни оплаквания, моите скитания, защото ние не бяхме готови за тази любов...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020