Слави Томов - Докери

Чета Duino elegies на Rilke, много ми дойде Martin Heidegger. Чета ги и си мисля за Ренесансовата поезия на Gaspara Stampa, която чезне по някаква любов. Чета и си мисля, дали да не си поръчам две куртизанки за час - 200 кинта звонк

Слави Томов

*
Онези дълбоки юлски следобеди помнят дългите ми занимания към Bildungsroman-а, другите високи образци, които четях с часове под ниските облаци възпалени от силното слънце : A Portrait of the Artist as a Young Man на Джойс, Sons and Lovers на Lawrence, Of Human Bondage на Моъм, инфантилните ми скитания около плажните барове пълни с отегчени и високомерни красиви жени от столицата, които мислено наричах с имена на известни литературни героини, приятно замаен от коктейлите, които пиех, ледената бира, която често ме докарваше до сън, започнатите мои дълги пасажи удавени в застояли минали инфекции, пиянските монолози на Консула от "Под Вулкана" на Малкълм Лоури, непосилните ми опити да чета в оригинал "Ада" на Nabokov, "Дар" или "Пленница" на Marcel Proust, бях отхвърлил да пиша докторат свързан с generative syntax, с фабулите в приказките, твърде много безсмислени нагорнища, по-лесни за мен-надолнища осеяни с прегорели тръни от жегата, реминисценции от "Лято в Алжир" на Camus, можех да стоя с часове неподвижен върху плажния ми шезлонг, да отварям една книга-да я затварям-да отварям втора-и нея да затварям-да отварям трета, да пия бира с лайм, да засенчвам театрално с показалеца си яхтите в залива, все още не бях пречупен отвътре и се възхищавах на красотата на боксовите аркади, купувах си от най-силните цигари Karellia, слушах Bryan Ferry и дълго разглеждах модните сайтове на Gagliardi; вечери пълни с някакъв си мой може би наивен серотонин, заточен в някакъв хабитат, който напомняше Райска градина пълна с морски пясък и дюни, по които цъфтяха макове, в някакво застояло безветрие от поносими минути, че нещо ще се случи...

*
Районът, в който живея, е много ухажван и възвеличаван от плеоназмите на полицейските хроники и ако Genet можеше да види със собствените си очи дъната на: предателствата, двуличието и доносите; и върховете на синята пошлост, застинала от пот по крайниците ни, сигурно би написал нова Notre dam de Fleur. Разказвам всичко това, защото съм част от този неустойчив хребет между блатата и морето; опитвам се да говоря за всички тези моменти, за които би трябвало да ги вкусиш от правилния KAIROS, да ги сдъвчеш в устата си и да ги изплюеш като непотребни свитъци.

Жените тук са евтини. За 50 звонк можеш да имаш почти всяка пристанищна фея за два часа без да ти засича времето нито облекчаванията. Нужно е само да я почерпиш. Или да ѝ се усмихнеш. Или да я закараш на вечеря. Накрая си поделяте хотелската стая. Шеметни бяха тези мои дни, около кейовете пълни с транзитни персонажи и летливи любови, които оставяха лоши аркади в теб.

Възвръщах си старите правилни навици. Ходех да залагам по боксови срещи. Или на нелегални автомобилни гонки. Или на ръкопашни двубои в усойните страни на морето. Много кръв съм виждал. Кръв и отчаяние. Сълзи, които оставяха петна с цвят на нарове по шикозните ми ризи от несвършили цикли на принцеси, които искаха да живеят в Toledo. Четях тогава Cocteau. Няма значение какво четях. Животът ми е низ от четене, провали и Swans

Когато вляза в нощен клуб се представям за Arman. Висок съм около 185 и тежа 70 кг. Мога с часове да гледам танцьорките на пилона и след това в тоалетната да цитирам сам пасажи от Библията пред огледалото. Помня, че тогава се влюбих в Karmen. Тарифата ѝ вървеше 150 за половин час. Пияните моряци изговаряха името ѝ с уважение и чакаха с дни да ги приеме. Karmen. Която по-късно ми показа низ от пари - предложени от клиентите да сънува друг един бароков Мадрид, където на юг Genet обирал богаташки вили. Онази Кармен с пшеничената коса, с която четях свален в низкото Artaud и ѝ разказвах за онази жена с манталитет на проститутка: много слаба, повече досетлива, високомерна и двулична; объркана из своите лабиринтни пътища

*
От 10 г. с жена не съм бил. От 10 г. само по красиви куртизанки ходя. Но един ден се влюбих в Кармен. Divine Karmen. Порочната Кармен. Кармен, дали St. Genet би могъл да опише небесната ти аура в Le Balcon или глезените ти изваяни от Джото, покрити с изречения на Babel?, не бих могъл да се наема да описвам тази жена, която чаках да ме приеме месец и половина. Проучих дори pimp-овете ѝ. Рушвети им дадох из игралните зали, където масите за коктейли бяха застлани с двойни покривки, за да бъде всичко дискретно и ненатрапчиво. Махнах от шията си дори разпятието на Салваторе да не ме смущава в интровертните ласки с тази небесна нимфа, която взимаше 500 за половин час. Дълго ѝ избирах подарък, купих скъп букет с цветя увити за по-голям шик в испански вестник и оризова хартия, купих ѝ bonbone chocolate и дискретна верижка за шията ѝ. Преди да отида при нея четох Doctor Faustus на Thomas Mann и слушах дълго Glenn Gould, щях да ѝ се представя като Adrian L. Ниски бяха тогава хоризонтите, късно се смрачаваше, сложих си чиста бяла риза, панталони, които подчертаваха глезените ми, сетих се за The real life of Sebastian Knight на Nabokov. Забравих проклетия Набоков. Точно в 16.45 влязох в хотела, усмихнах се на рецепционистката, оправих рубинената си вратовръзка и се погледнах в огледалото. С тази брада приличам на D. H. Lawrence. Някакъв гълъб кацна до прозореца, вдигнах театрално дясната си ръка, като стилизиран револвер, прицелих се и той тупна мъртъв на земята. Рецепционистката ме накара да попълнят данните си, попълних ги с епистоларност отзад на листа и написах: красива сте, Bataille би се гордял с вас. Тръгнах. Върнах се. На Хамлет ли започвах да заприличвам? Натиснах копчето на асансьора. Влязох в асансьора. Излязох от асансьора. Синьораж. Leopold Blum. Къде ли е твоята Penelope сега? Почуках дискретно на вратата. И. И. И. И....някой я отвори

Реквием

ἐξὁδός

Защо трябва да нося до края на живота си онези крехки изречения, с които не можахме да се справим, които в епилога потни и леко объркани около онези южни кейове, където вълните все още изхвърлят нашите: любовни лъжи, загатнати, но недоизказани думи, опити-бягства-приближавания-отдалечавания, за които бих могъл да изпиша стотици страници в минало време?, аз ли трябва да изхвърля покровите криещи предателствата, двуличието и низостта и да се изповядвам дълго пред кантосите заредени с болезнени катарзиси на Michael Gira или да търся висцералните наши рани в миналото, или в онзи солен отрязък пълен с мъртви вълнения, когато по плажната ивица имаше задъхващи се морски кончета заради силното слънце, изпуснати хвърчила, които заради силната мараня ни изглеждаха на стопени ангели чийто крила миришеха на восък и ябълки, въздигнати върху бутафорните тронове на собствените си страхове и травми, свалени и стъпкани като мухлясали нечисти божества или идоли, си вярвахме и убеждавахме, че там-някъде, имало друг живот, имаше друг живот, имаше друг живот, защо ни бе този друг живот след като ние изтървахме настоящия?, като носехме в него вързопите пълни с минали провали и застилахме собствените си утрини с нови и нови via doloros-и, които в края щяха да прерастнат в обвинения и удари, нека разказвам и за тези мълчания помежду ни заредени с напрежение и недоизказани грехове, за скверните пасажи на Bataille и Genet, които ме пречистваха от собствените ми заточения, за онези топли жени, които винаги намирах усмихнати и малко уморени из квартирите до вълнолома под чиите възглавници винаги имаше малки библии инкрустирани с красиви златни букви, а между страниците заря от предпазни плеоназми, намачкани банкноти, безразлични и неми разпятия, трохи от хляб, пръсната мъниста, когато повтарях полужив налудничави мантри в скутовете ми, а те ровеха с пръсти в косата ми и бълнуваха за небесни сватби някъде много на юг из пазарите пълни с екзотични подправки, където можели да ходят до края на света винаги боси, Мароко, Алжир или Тунис, погубените вечни градини, които сега бяха пълни с огледалата на собствените ни безсъния и среднощни разходки около магистралите, неоновите надписи из баровете, пред които често произнасяхме: Господи, защо ме изостави!, защото всяка среща носи в себе си имплицитно бъдещи сълзи, които се опитах да избягна в онова Толедо, в Алентежу, погубен с мнима температура когато четях Immoraliste на Gide, носех тъмни очила, за да не ме познае някой, никой не можеше да ме познае, но познаваха и напипваха неспокойствието у мен, онези vidente, случайните жени в поредния карнавал на Светата Дева, сънища или халюцинации, стъпкани и простреляни вътрешно

отплаване

но защо трябва да обвинявам тази жена, която не можеше да намери своя АЗ?, защо да бъде неин безкраен съдник, след като ние бяхме семенца от една ябълка, загубени или погубени същества в някаква градина изолирана от високите зидове на мълчанието, болезнените мигрени и хроничните скандали?, тази жена, която до края на живота си сигурно ще търся, когато съм с други жени, из задънените улици или поредни хотели, да питам за нея, да разпитвам, да сглобявам собственото ѝ минало с омекнали крайници от умората, Do you know this woman in the photo?, Você conhece esta mulher na foto?, въпреки отрицателните отговори, въпреки колебливите мънкания, напомняла им на някого, приличала на някого, но може би се бъркали, не били сигурни, виждали са я, но не това лято, миналото лято, или още по-миналото лято, да влиза, или да излиза, просто да минава, да ги задминава, да се стопява в жегата, която накрая щеше да погълне всички нас и да ни превърне в прах, защото прах при прах отива, Боже мой, разкайвам се и ме боли цялото ми сърце за всички мои грехове, защото, грешейки, заслужих Твоето наказание, за нищо не се разкайвах небесен Салваторе, защото лазех и стрялех театрално по бойните ти кули и словословех за теб брутално моряшко арго, защото тази проклета жена бе твое творение, а не ангел спасител, от моите тропически безветрия изхвърлен из кварталите, където красивите жени бяха отвикнали дори да ги целуваш в устата, а направо да им се нахвърляш, да разтваряш просташки с коляно бедрата им и да нахълтваш в тях - в някакво банално битие, да търсиш онтологично shrine, да махнеш това вечно преследващо те време, тези лепкави спомени, онези полунощни сомнамбулни мигове, разпадащите се думи, защото само жена може да те спаси от друга жена, невинни "Children's Games", бяха онези юлски мигове, галени от разлято червено вино из потните завивки, петна като дантели обещаващи стилизирани образи на високомерни светии, белгийски сладки, силни парфюми, които предотвратяваха атаките на меланхолия пред недоспали рецепционистки или невнимателни камериерки, които нахълтваха безцеремоннно из стаите, в които обяснявах на почти непознати за мен жени какво е любов, какво е самота, със свалени панталони до глезените, защото времето ни гонеше, Ирма или Кармен, които ми казваха за снимката ѝ -Но тя е много красива жена, обичаш ли тази жена?, обичах тази жена, защото не я бях имал плътски, не можеш да обичаш някого, ако го имаш плътски, защото любовта се разсейва в плътта, дори всичките онези богати жени, които бях имал из ложетата наречени задни седалки на собствените им автомобили, със синини по коленете заради like perros, с петна от семето ми по дрехите ни, което те накрая чистеха панически с мокри салфетки или със собствената си слюнка, която имаше вкус на лубриканти и алкохол, реквиеми преливащи от някакво сънувано kind of blue да Canto de Ossanha и винаги тръгвах към доковете, там ме намираха, разказваха на други за мен, преразказваха собствените ми несвързани монолози, там-където свършва сушата и започва морето, там-където диалектиката търси едно ново epoxy, пълно с порцеланови скулптори на Светата Дева, пълно със стъпкани пресни цветя заради Амстердамските фланьори, там-където за първи път бях с Ромина и по съблекалните имаше издраскани неприлични надписи, пълно с велики истории на моряци с индигови татуировки, времена, които не бих могъл нито да възвърна, нито да съживя, а мога да разказвам безкрайно за тях, поразен от вътрешни аркади, от премълчани удари, за онази жена, която все още преследвам, преследвам и буквално изтървам други жени в някакъв предвидим епилог, в някакво друго пладне, хвърлен в някоя банална поредна хотелска стая сам

докери

Ако се опитам да възвърна онези мои далечни спомени, когато работех като докер на южното пристанище, може би трябва да възкача много нависоко всички мои усещания в небесните олтари близо до слънцето, да ги сънувам с плеоназмите на приятния прашен вятър с дъх на хмел и малц и накрая да ги покрия със синия покров на забравата, за да не излезе от тях тайната pnevma на морето. Бях много млад из онези тайни квартири, в които проспивах в обятията на леко тъжни жени с театрални имена на Кастилски принцеси, които срещу дневния ми надник ме даряваха с непокварената и чиста любов упоени със сладки ликьори, блудни шаферки, които придържаха въображаемите воали на ренесансови courtesas. Помня тези момичета, помня наивните им татуировки, бенките по долните устни, пиърсинга по горните, розовите им прозирни роби, които миришеха на чай и нарове; чипото носле на Елиза, на която обещава cassa до морето; Сузи, която единствена ме оставяше да я целувам по устата и не ми взимаше допълнителна тарифа за това, Емануела, и леко пияните ѝ пируети пред огледалото, когато слагаше бижутата си на голо и обличаше рубинови корсети само заради мен. Diaz Cortas. Будеха ме рано за работа, Господи, дори красиви ризи нямах, обувах леко мазните си дънки от машинно масло, слагах на босо докерските си боти, зализвах косата си назад и отивах при момчетата. Там се научих да играя добре на белот, там се научих как да замахвам, там ме научиха никога да не прецаква приятел; в пошлите и девствени ореоли на един друг свят; в следобеден тропик от чисти възприятия и обрани жестове; около корабите пълни с цитруси, винили на pop звезди, тайно внасяни папагали жако, куфари от естествена кожа подути от пухени маншончета, които щяха да направят някоя жена велика кралица; в онази моя сънена делта, между вълнолома и морето; в друг живот, за когото може би само Virgil е способен да говори, да говори, докато ние мълчахме, мълчахме клекнали и пушехме или плюехме в прахта тази тежка работа, която ни носеше физически катарзиси, или играехме на зарове, или зяпахме снимки на полуголи момичета от оръфани списания, някъде между небето и земята; някъде в едно далечно и чисто пладне, все още ненатровени, все още девствени, из върховете на вълните, които не връщаха нищо лошо след себе си

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019