Валентин Попов-Вотан – Тебешир

Представяме ви "Тебешир", един по-лиричен от обичайното разказ на тъмния принц на хорър-жанра у нас - Валентин Попов-Вотан. 

Тебешир

Последните лъчи на зимното слънце огряваха сградата на НДК, която бе надвиснала мокра и мрачна над събралото се множество. Сгушени в дебели палта, вдигнати яки и палитра от шапки, тълпата тихо шумеше в очакване на представлението. Повечето бяха възрастни, напомадени реститути, които миришеха на нафталин, старо червило и спарена вълна. Културтрегерите на днешна София нетърпеливо бъбреха, а някои по-възрастни господа, тук – там и дами, пушеха смачкани цигари. Усмивките им бяха криви и разкриваха пожълтели или направо липсващи зъби. Косите на възрастните дами се подаваха изпод старите шапки, които цели десетилетия бяха преживяли в картонени кутии по гардероби и тавани, купени от някой руски пазар навремето или подарени от гурбетчии из руските републики, се подаваха в най-разнообразни цветови гами, от морковено червено, до тъмна лила през ярко синьо. Почукваха бастуни и тънки чадърчета с дантела. Поклащаха се олющени дамски чанти, които са били модерни през 40-те и 50-те години на миналия век. Беше ранна зимна вечер. По-рано през деня валя сняг, но сега само кишата и хапещия студ напомняха за мразовитата господарка.Покрай множеството мина полицай и се огледа дали всичко е наред. Дебелата униформа го предпазваше от студа, а и служебните ръкавици бяха много топли. Подсвиркваше си тихо. Довечера не беше на дежурство и щеше да отскочи при приятелката си. Нейното легло беше винаги топло и уютно. Представи се чашите с вино, мача по телевизията, вечерята, която Мими щеше да приготви. Той ще седи и отпива малко по малко, да боде сирене поръсено с червен пипер. След това Мими ще му сервира пържола с грах като леко ще го погали по рамото и ще седне срещу него мило усмихната. Над лявото й рамо ще да хвърля поглед към поредния мач на английското първенство. А след вечеря щяха прегърнати да отидат в спалнята и да се отдадат на ласки и любов. Мъжът на Мими не се прибираше с месеци. Шофьор, какво да го правиш. Отдавна я врънкаше да се разведе, но нея я беше страх. Нищо, че приятелят и бе полицай. Страх я беше от мускулестия шофьор с изрисувано в татуировки тяло.От мислите за топлата постеля го изтръгна вида на едно слабичко и дрипаво дете, което обикаляше между чакащите старци с протегната ръка . Явно просеше.- Хей! Малкият! Я ела тук. – провикна се сержант Григоров.Хлапето се стресна, огледа се като заек и когато видя едрата фигура в тъмно синьо с провиснало шкембе над колана се обърна и драсна надолу към Витошка.- Ех, мамичката ти просешка – каза Григоров. Извади пакет цигари и запали една. Всмукна дълбоко дима и се огледа доволен.Скоро щяха да отворят вратите и да пуснат пенсиите вътре. Радиостанцията изпращя.Хлапето потича малко, шляпайки в локви и залитайки в кишата. Спря в едно сенчесто място и се обърна. Полицаят го нямаше. Знаеше, че го няма, защото те никога не тръгваха да се надбягват с него. Но тичането беше добре, защото се сгрявяше. С това тънко лятно якенце му беше студено. Обувките му пропускаха вода. Толкова бе гладен и премръзнал, че искаше просто да се прибере на строежа и да спи в старите дрипи, които му служеха за легло. Тръгна надолу към „Алабин” и видя малко момиченце, което дърпаше майка си към шарен ресторант за бързо хранене и пищеше. Беше облечено с дебело бяло палтенце, вълнен клин и високи апрески. Хлапето му завидя за топлите дрехи и за докосването на майчината ръка. Беше я загубило преди две години. Живееха на село. Обичаше тя да го прегръща вечер и да му пее народни песни, докато заспи. Баща му, обаче не обичаше. Една вечер влезе в стаята му, извлече я за косата и детето повече не я видя. Когато социалните го отвеждаха, чу съселяните да шушукат, че я намерили в герана.Търкаля се по домове. Видя много бой и унижения, докато накрая избяга и дойде в София, за да проси. А през цялото време единствената топлина, която усещаше беше тази от майчината прегръдка.Стигна „Алабин” и се вмъкна в изоставения строеж, там където трамвай 5 се включва в улицата. Долу имаше няколко паркирани коли, покрай които се провря и се качи на последния етаж. Всичките му дрипи бяха там. Зарови премръзнали пръсти в тях и намери кутийката. Отвори я. Извади парче свещ, защото вече се бе стъмнило, и кибрит. Запали я. Капна няколко капки восък и лепна свещичката. След това отвори с радостен блясък кутийката и извади парченце тебешир. Подържа го, а мислите му отново отлетяха към село и майка му. Сълзи напираха в очите му, а една като бисерче се търколи от ъгълчето на окото. Разчисти дрипите и започна да рисува с тебешира, докато накрая грубата замазката започна да наранява пръстчетата му. Свещта угасна, но детето беше щастливо. Легна си и заспа блажен сън в майчината прегръдка.На другия ден по новините съобщиха за двойно убийство в Младост. Мъж се прибрал от командировка и заварил жена си в леглото с друг мъж. Веднага го хванаха, защото убитият любовник бе от редиците на силите за ред.В новините не намери място историята на един клошар, който се натъкнал на вкочанено детско телце, свито на кълбо на изоставен строеж. Под него на плочата била нарисувана женска фигура, а детето явно било заспало свито върху нея. Може би няма да питате, но да... на лицето му греела усмивка, защото най-после било при майка си.Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018