Емилиян Иванов - Имената на медикамента или обезболяване на сърцето

В деня на Христовите страдания продължаваме публикациите в нашето електронно издание с проза от култовия ъндърграунд писател Емилиян Иванов.  Настоящият разказ е част от непубликувания му ръкопис "В купела на бурята или седемнадесет повести за сърцето",  който има следното посвещение: На д-р Стоян Здравков, загдето пет години се грижи за душата ми; както и загдето помаза главата ми с благ бипериден…;докторе, мъката ти да взема… ИМЕНАТА НА МЕДИКАМЕНТА или ОБЕЗБОЛЯВАНЕ НА СЪРЦЕТОІ. “...Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма е тъмнината...” - прочете свещеникът в Евангелието на Матея /тъй различно и тъй същото като “Mathaeus-Passion”, що звучеше в главата на ошамоления човек в църквата/ и човекът излезе угнетен от храма, защото злото, дето го гнетеше и превръщаше зрака му в тъмнина, беше вътре в него. Пред вратите на църквата тази тъмнина го озари и той подаде четири жълти хапчета в протегнатата пред очите просешка ръка. “Вземи, утеши се, ако това, което имам те утешава”.Просякът можеше да отговори с Петровите думи: “Вземи твоето сребро...” – “Вземи твоя паркизан и нека той бъде за твоята погибел”..., но нищо не каза, просто глътна четирите малки хапчета и запя: “Wer sich selbst erhoet, der soll ernidrieget werden...” Човекът реши да поостане и чуе малко и от “Кантата за кафето”, ако някой се сетеше да почерпи просяка с кафе, но се подвоуми за миг – беше му наистина студено, но все пак реши да остане, защото студът, дето го сковаваше и превръщаше дъха му в редица нервни пресекулки, също беше вътре в него.Никой не излезе от църквата и никой не влезе в нея – ония, които имаше да излизат, все още слушаха Евангелието, а ония, дето имаше да влизат, вече бяха влезли; никой не мина и никакво лице не се показа, но гласове се чуха, даже няколко, но човекът не им обърна внимание и попита: “Кафенце?” “Хвърли, като третия ангел, звездата, що вгорчава водите, в изворите на радостта ми, та да отровя с нея извечния човешки враг и стар анарх.” “Значи, без захар и късо?” – осведоми се човекът и тръгна. Mathaeus-Passion също тръгна с него. А просякът говореше за звездата /”Звездата все тъй закована живее върху камъка…” – С. Дж. Перс/, името на която беше Абсинтос и чиито блясък от Откровението смущава умовете; човекът, обаче, не се замисли над това, само почувства смътен страх от онова, което тази книга откровява, но после усети, че ужасът, дето втрисаше костите му, също е вътре в него. Кротко донесе кафе; после пусна в него още няколко от хапчетата с цвят на избелял шафран и хладно зимно слънце и го подаде на треперещия просяк. “Това е лекарство, всъщност, против треперене, но повече увеселява и разхубавява, па макар и някак невидимо”. “Но не и нечуто, предполагам” – отвори просякът уста за още един незнаен химн, но химнът, обаче, мълчеше – всички монодии в сърцето му се смесиха в един тъмен и безкрайногласен контрапункт, замръкнал и сподавен в утробата на пресипналия глас. Той изхлипа; гласът въздъхна, за да се чуе, че в него се спотайват други гласове – на Букстехуде, Фробергер и Бах, на Пахелбел и Телеман, на дребничкия свещеник, дето прочете преди малко: “Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина...” – криеха се гласовете, и колкото по се криеха, толкова повече се откриваше, че ги има някъде в утринния мрак на просешкото възмълчаване.Ошамоленият човек си тръгна и остави просещия в гласовитата му немота, защото след малко дребните жълти таблетки щяха да засветят в очите като посечени с делителни линии месечини и в острия им блясък можеше да се чуе още какво ли не...II. Името на този човек, дето нямаше какво да даде на просещия, освен странни вещества или някоя премълчана дума, не се знаеше. Като малък го бяха кръстили Алекси, на Човека Божи, но още като юноша той сам се отрече от името си, по три единствени причини – срам, срам и срам пред ония, които народът обезимени и застави да се наричат с чужди имена – народът понякога вършеше такива неща, но Алекси не искаше да участва в тях, затова се отказа от този чуден небесен дар – името на Божия човек, с което бе наречен; от народа, който упоен от глупост сменяше турските имена с не-турски, сякаш не бяха имена, божествени като всички имена, тъй като Бог е всеименен, и започна да се нарича Осман – име турско, унизено и дори – враждебно за народа, живял тъй дълго в чуждата империя, наречена тъкмо с него.Когато, обаче, едно име не се споменава на св. Литургия, защото човек е кръстен само веднъж, с друго име, и остава непознат за Църквата с новото, то се превръща в название; и тъй, Алекси-Осман заживя тихо и безименно; как да го наричаме ние? – това ще е изцяло въпрос на случай, но когато говорим за него, винаги ще е ясно за кого става дума.III. “Абсинтос-абсинтос-абсинтос” – звучеше в ума на Алекси; и той реши да намери, но този пелин, който придава най-чудните свойства на абсента, не винаги е подръка, затова човекът просто реши да влезе в аптеката и остави Фортуна сама да покаже някакъв път; тя можеше да е деликатна съветничка, но и тиранична господарка, макар и нерядко да се проявяваше като нещо безоко в разгърнат делириум. Как щеше да изглежда лицето на случайността този път, донякъде също бе въпрос на случайност.“Имате ли Хиацинт” – надяваше се да съществува лекарство с такова име, което помага и става за неговите цели, защото му се стори прекрасно име за лекарство. “Нарцис, Хиацинт, Кипарис и L-Dopa няма” – натърти любезно аптекарят. “Декстрометорфан” – произнесе се Алекси, безименният човек и зачака вересия. И този път стана – аптекарят приемаше донякъде като услуга, че той го освобождава от залежалите ефедрин, кодеин и всички онези звънкоименни медикаменти, които, всъщност, доста рядко залежават; затова пестеливо отпускаше вересии.Човекът, дето остави името си, пое декстрометорфановия сироп с неговото блудкаво усещане за сладост и подаде празното стъкло на аптекаря, излизайки.След час, това странно название, “Декстрометорфан”, започна да се разгръща – най-напред – в странна хармония – беше до-минор, мощна седемгласна тоника в тясно разположение с утроен основен тон, присъстващ и в най-ниските, и във върховите етажи на фактурата гръмна от някакъв незнаен клавир и пулсира повече от цяло едно време – четвъртина, слята с точкувана шестнадесетина; после само един от вътрешните гласове скочи секста нагоре, за тридесетвторина само, после удари доминанта, която отново за миг замря в тоническо тризвучие, веднага сподирено от тежкото строполяване на един умален септакорд – объркан, тъжен, необратим и несамосъщ, тъй като всичките му обръщения са, всъщност, съвсем други акорди, еднакво необратими и отчуждени от себе си в онзи неотменим енхармонизъм, който караше цяла Европа да звучи именно като Европа вече много векове. После горестта на умаления септакорд, построен върху четвърта повишена степен, енхармонично-тъждествена с петата понижена, върху която напрегнато бдеше доминантата на локрийския лад – изгонен, незнаен и чужд, поради дисонантното си тоническо тризвучие, стихна в своята естесвена тоника, само половин тон по-горе, където, обаче, трепетно очакваше мажорната доминанта на основната тоналност. Без съмнение, бе соната N 8, “Патетична”, от Бетовен.Но що за странен оргелпункт в някаква нова и чудна функция на нечувана тоналност, какви са тези потоци от октави на безброй ръце, дето стремглаво се спускат надолу по кривите пътеки на едни абсурдни тритонуси; най-после, що за тембри бяха това, каква бе цялата тази безкрайна обертонова каскада, как се градеше тази цялост на декстрометорфановата вокация и защо хората още вземат фенобарбитал, си оставаше загадка. Истината е, че Бетовен никога не бе говорил така. Човекът, който беше съблякъл завинаги името си и сега, голоименен се срамуваше, защото ако човек може да бъде посочен и призован, макар и да няма как да се обърнеш към него, той вече има защо да се срамува, всъщност мразеше Бетовен и особено – неговата “Радост”, тъй бедна на хайретизми и невесела – ни едно “Хайре!”, ни веднъж “Радвай се” или поне – “Еуфрайне!”; Фройде бе, всъщност, тъпа и безлична, като Брунхилде или Ренате; безименният човек, обаче, не беше безличен и просто не я разбираше докрай, защото неговата радост и онова просто “Радвай се!” от любимия му акатист, украса на хвалението и хвала на красотата, бяха пък наистина трудни за Бетовен и самовъзпяващата се в празната “Ода на радостта”, Европа.Днес, обаче, Бетовен говореше различно. Най-горещото светило на европейската немота и хладна самовъзхита в този миг блестеше някак особено и направо ставаше за гледане; и тъй като говорим за музика, то без преувеличение, ставаше и за слушане.И което е най-важно, обезболяваше сърцето.IV. Оня човек, дето можеше да се казва Алекси, влезе в храма “Св. Ахмет”, наричан още “Кръглата църква” или “Храмът с двадесет и четирите престола” – много особено място, построен в турския квартал, населен преимуществено с мюсюлмани, които още от Дамаскинови времена бяха смятани за нито повече, нито по-малко от обикновени еретици, а това значи – “до кръв, до болка до кост – до край и безкрайно” /Аверинцев/ - наши, но и по-чужди от самото небитие. Построен бе от неколцина богати турци преди много десетилетия, обгърнат от плавните линии на османския сецесион, имаше двадесет и четири св. Престола, за да може във всеки час на един от тях да се служи литургия, да чуват мюсюлманите тихо, през едва открехнатите двери “Горе имеим сердца”, поне двадесет и четири пъти в денонощието и да поглеждат към онова безкрайно небе, тъй тясно за друг бог, освен за Бога, тъй малко и свито, дори за сърцето, що понякога едва си намира място да бие в него. Направиха го не заради мира, а за да бъде писано на вратите: “Войната на Исляма с нас, и за нас е свещена” и го нарекоха на св. Ахмет, турски заптия, който просиял с последните си думи: “Велик е Богът на християните”; всичко това може би не беше истина, то беше нещо повече – беше предание, а истината е, че храмът бе запустял от години – диви, зли и проскубани котки се развъждаха там и бродеха върху изпочупените като старчески зъби престолни камъни и надаваха зловещите си мяукания – същински анатрихизми на разрухата и монодии на раздора.Той тъкмо застана в средата на храма, когато вятърът безцеремонно влезе, повъртя се и леко отрони парченце фреска с окото на Ширшая Небес. То се превъртя леко във въздуха като птича перушинка и леко кацна върху гърба на една дремеща рижа котка; за миг косматото кълбо сякаш погледна храма с това ново, тъй крехко сетиво и то се разпадна на сивкав прашец, търсейки да опраши някой скромен цвят.Котката се прозя и си облиза гъза и това, като че ли, бе всичко.V. И тъй, онова, дето угнетяваше човека Алекси не бе само в него, а и някъде, да не кажа – навсякъде другаде; така беше му трудно да отличи себе си от останалото и се почувства като малък и незначителен орнамент от иначе твърде скъпата и разкошна, разточителна и тежка украса, наречена запустение...VІ. Явно, пак беше време за лекарства. Той вдъхна уханието на плесен, което често сподиря дима от коноп, когато е наистина силен и пое към друга аптека.“Нещо от моята венена и персоналната ми фармакопея?” – попита – “За цяр нямам”. “Що за мимодия, нима нямаш циклодол?” “Моето изкуство не е мимодия и който не разбира това, нека Атропа, дето срязва най-тънките нишки на самия живот, му бръкне в окото!” “Добре, дай от тези проклети капки за очи; щом атропинът говори, ще мога и аз да побродя в полетата грозни на този тъй тъмен език, що всичко изказва, но нищо не знае; нищо не ражда но хаос реди...” “Лев и двайсет, готов си, върви и изчезвай” - “Добре”.VІІ. И ето, един герой излиза от аптеката и вижда току що, докато е бил той още вътре, поставения рекламен надпис на една нова и, както по всичко личи, евтина кръчма: “Дистинкцията на човешката менталност, като чиста концептивност в строга дизюнкция с чистата разсъдъчност, е продукт не на самото мислене, дори и взето в най-причудливите и реликтни негови форми, а на някаква халюциноза, преекспонирана в ментално-емпирична саливация”.“Точно, строго, отчетливо, дефинитивно, ясно, категорично и най-вече – самопонятно – рече си човекът с име на империя - Макар и донякъде длъжко за име на бар, но клиентите сигурно ще запомнят само “саливация” или даже – “Сали” – тъкмо има такава много положителна героиня в оня импозантен и маестозен телеепос и глобален наратив, гръмко, но не неуместно наречен “Дързост и красота” – продължаваше да си мисли ошамоленият човек, смирено влизайки.“Да ви се намира проста ръкотворна мастика с попреминал срок на годност?” “Философията ли пита или ти, безименниче?” “Странен е този въпрос...” “Напротив, логичен – философията е по-голяма от човека и бих я почерпил, тя хем по-малко поема..., ти, обаче, ако запиеш и заседнеш, не знам...” “А вероятност...” “Моето мнение за вероятността е следното – прекъсна барманът – Много е вероятно някое изключително вероятно нещо просто да не стане, докато невероятни неща стават непрекъснато; много е вероятно, например, да те почерпя с един ужасен джин за избраници, но няма да стане”. “А вересия?” “Като цяло е невъзможно, но нека породим такъв прецедент.” “А джинът само за избраници ли е ужасен или по принцип?” “Противен е за всички, дето са го опитвали до този момент, по техните думи, но одарените да го понасят, се чувстват избрани.” “Да не е много скъп тоя джин, щом само избрани го пият?” “Скъпи са чернодробните трансплантации. Сам по себе си, излиза по единица юзът.” “Единица какво?” “Единицата, взета сама по себе си, означава “истина”, за разлика от нулата, която означава “неистина” в някои формални логики, демек, трябва да ми дадеш нещо хубаво, в което да видя истина”. “Пари да дам?” “Напълно приемлив ликвид, като че ли на човек само това му трябва sometimes...” “Sometimes” – това звучи някак странно приятно...” “Да, думите освен да значат, трябва понякога и да звучат, и няма нищо лошо в това, да звучат приятно; тъй те приличат на джина и всичко останало...” “Но що за напитие е това?” – пита човекът, дето от срам е оставил името си, значи – себе си. “Самоубийството, като цяло, е твърде рисковано и донякъде труднопоправимо, тъй че, употребата на този вид джин е препоръчвана твърде ограничено” “Пък и аз може да съм избраник, но моят избор, дали е добър? Би могъл да се породи и известен интерес, за какво, точно съм избран, но нека да е джин, пък какъвто е.”Имаше вкус на ацетон с хвойна и хващаше по приблизително същия начин, но в най-общи линии, делириумът беше под пълен контрол.VІІІ. А ми-минорната соната на Григ започна да приижда със своите квинтакордови вълни, изляти в първия такт и половина в една двугласна фактура – акордът в лявата ръка бе разложен на едно тремоло, тъй ажитирано и трепетно, а изсипалите се като три отронени тежки шушулки, устойчиви тонове на лада, в своето низходящо четвъртиново движение в дясната ръка, прозвучаха като имената на трите Божествени ипостаси, изречени с трепет на незнаен и нечуван език, създаден от самия Григ, който само пианото говори...Действието на джина, обаче, бе кратко.След кратък като самата вечност, погледната през очите на една душа, изпълнена с любов към цялото време, заради това, че е безсмъртна, миг, всичко сякаш изчезна; само едно незнайно отде появило се куче, което градът наричаше галено Путьо, дойде и близна леко ръката на човека, дето нямаше име. Ако кучетата можеха да казват това, дето трябва в дадения миг, сигурно щеше да рече: “Да вземем да ударим по още един джин от тоя, дето ухае в мрака на тъпата ти душа...”, но нищо не каза, само размаха опашка.- Дум! – каза оня изконен спийд, що беше отвека вътре в човека, оставил своето име.Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018