Зорница Иванова - Реалност без очи

Разплитаме лабиринта на дланта си. Реалността няма очи. Кривата река на живота потъва с годините в стиховете на Зорница Иванова.

Александър Арнаудов

*
Разплиташ лабиринта на дланта си,
кривата река, която вдлъбва повече с годините,
очертала съдбоносни брегове по кожата.
Вярваш, нещо тук е пренебрегнато в началото,
преходните майки са забравили да те предупредят
за силата на натиска върху повърхностите,
за начините да въздействаш.
Да видиш себе си е притеснително,
сякаш си измислица на таен наблюдател,
той мери, мисли и претегля на кантар решенията,
които предстои да вземеш сам.

*
Записват те
докато поливаш орхидеите, редиш пъзел от пране,
затопляш снощната вечеря.
Записват те
в мига на влюбване и след раздялата,
в кавгите на семейния живот, в пика на скуката.
Ще питаш,
какво е любопитно в ритуалите на остаряване,
примиреното ти скитане в четиридесетте,
не проумяваш, наблюдателят ти няма разум,
само механичното око,
което сам си съчини.

*
Вечерта почуква,
почуква по неизмитите съдове,
онова пукане, което те буди в полутъмната стая
и кара сърцето да бяга, когато трябва да е тихо,
необясним шум расте в прибоя на слепоочията,
крачките на приближаващия се,
добре премерени,
изпуснати точно за теб от непрогледните си ъгли,
това, което не е позволено да видим,
идва за теб сега,
идва за теб
и те улавя не другаде, а в мисълта ти.

*
Може би в друг град,
където не знаят имената ни,
ще пренебрегнем стряскащите отпечатъци.
Запазила съм къс от указанията
как се живее

там,
където лицата са само ничии,
ще изплетем реалност без очи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022