Златина Димитрова – Игра на светлина

Златина Димитрова е родена в Стара Загора, но от дете живее в София. Завършила е медии и журналистика в УНСС, а по-късно литература, кино и визуална култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като журналист. Награждавана е на литературните конкурси „Боян Пенев“ и „Веселин Ханчев“. Нейни стихове са публикувани в „Литературен вестник“, „Ах, Мария“, „Кръстопът“, „Открита литература“. „Гробище за слонове (малка книга на паметта)“ (Арс, 2021 г.) е дебютната ѝ стихосбирка.

Игра на светлина

Виждам само сянката си:
очертанията на човек без нос, очи и спомени,
откъснато от тялото ми тяло, 
неподвластно на тълкуване.
Вятърът развява нишки от косата ми –
паяжина на стената зад гърба на сянката. 
Порастват ѝ крила от мрежи, да улавя онова, 
което няма как да бъде хванато.
На мястото на устните ми – дупка във боята.
В нея чопли мисъл като дума,
дълбае из стената, на която сянката ми се подпира.
Чопля си по навик устните и всичко си е там, 
всичко си е същото, 
и сянката ми се протяга, 
и ръката ѝ изчезва някъде навътре
в мястото, където устните ми се отварят и затварят,
невидимата дума се откъсва във мълчание и тупва,
а по пръстите ми – капка кръв.

Тайна

Трябва да намерим стая 
или претрупан до разпукване килер;
да се скрием в тишината на предметите и вещите –
в тази глуха тишина, в която падането не издава звук;
да дишаме като във вакуум 
и всеки да потъва в чуждото дихание;
да се превърнем в тишина.
Точно там ще кажем първата си дума, 
ще се запише в дълбините на неочаквания звук, 
ще се запамети в праха на неизползваните вещи.
И когато след години се окажеш там, 
във тази стая или претрупан до разпадане килер,
ще чуеш как сме дишали, преди да се научим да говорим,
как сме казвали едно и друго, преди да почнем да забравяме –
когато още истината е била по-чиста и от най-чистата чиния в кухнята,
и тихо ще прошепнеш нещо, което само аз и вещите ще чуем,
ще издишаме праха и ще се пръснат всички думички из стаите и въздуха,
ще изтекат през кухите прозорци и ще литнат в нищото навън –
отвъд, 
където гласовете се превръщат в трепване на лист от вятъра.

Ритуал 

От ръба на чашата ми Африка докосва Азия.
С южноамериканския цвят на кафето
пътуването от първата до последната глътка
преминава през няколко океана.
Навън листата падат континент по континент 
с правите си, съвършени форми:
сякаш закачени на въже
завеси в театър след финала на последното действие.
Още глътка и картината се сменя: 
Дробовете дишат твърдостта на порцелана -
хладният въздух, по който врачка,
увита с шаловете на сезона,
би разчела скритите желания.
Ако обърна чашата си, Африка изтича през ръба ѝ.
На дъното ще се оформи тайна –
неизказаната власт над другия;
заблудата, че може да познаеш утрешния ден
по горчивото на днешния.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024