Веска Георгиева - Непоносимото

Виковете ни умират скрити в звездите. Огромни паяци строят пейзажи, там където светлината тъпче сянката ни. В този самотен свят, наш единствен съучастник е поезията на Веска Георгиева.

Александър Арнаудов

*
сама съм си недостатъчна
в този несъвършен свят
където огромни паяци ме дебнат
душата ми е вързана
на възел
светлината
тъпче сянката ми
стъпките назад вървят
а нямам шанс да се защитя
трябва да гледам на света
с главата обърната надолу

*
и си мислиш
че си
победил
пътя
а се оказва
че по него
нищо
няма

*
светлината
изгря от
ръцете ми -
понасям
непоносимото

*
как да те намеря
в пейзажа
как да извая
твоя образ
когато
в звездите е скрит
и не мога
да те изтръгна
от тъмната магма
на мрака
една жена впримчена
яростно
в любовта
един
умиращ вик
в студеното
мълчание
на тишината

*
мъката е
безнадеждност
неутешимост
и празнота
като
сок
на дърво
извън корена
вихрушка
в небесен ад
съучастническа самота
как тогава
да построиш пейзаж
в рая

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021