Татяна Йотова - Сцепено слънце
Татяна Савова Йотова е родена в Айтос, където упражнява и учителската си професия. Автор е на 14 поетични книги, сред които „Капризни разпятия”, „Божури в снега”, „Кафето предстои”, „Живата Странджа” и др. Носител е на награди от бардовски, литературни, театрални и педагогически конкурси като „В полите на Витоша”, „Свищовски лозници”, „Солени ветрове”, „От учителя – с любов”, „Рада Казалийска”, „Априлски камбани”, „Радост на брега”, „Магията любов”, „Горчиво вино” и „Каунь Фест”. Песни по нейни текстове има в учебници и в репертоара на популярни изпълнители, а издадените ѝ албуми с авторска музика са два – „Закъсняла молитва” и „Песента на токчетата”. През 2021 година е сред участниците в Първи независим книжен фестивал Eunoia LitFest в София и сред предложенията за носител на Националната награда за чистота на българския език „Д-р Иван Богоров” на община Карлово.
Момчешки несъгласия
Отдавна скрили сте под своите чела
воюващите си момчешки несъгласия.
От празничните ви простори
пътуват с вас единствено
сезоните
на спорадични спомени.
По-често вече сте угрижени за нещо
и полемичните ви
послесловия
прекършват тишините
между загнездената
в мрака топлота
по цветовете липови,
опасали дома ни.
А всички
древни знания –
житейски, всеизвестни –
подреждате в новооткрити шепоти –
далеч по-ярки стават.
В оскъдицата от минути,
време сеете
върху поляните на своите момичета.
В родените си рожби
зазиждате гласа си,
а бъдещите –
като лято чакате
и покрив ще им бъдете –
обсипан с прашеца липов
и познат.
Сновящи кораби сте,
синовете,
по мощното море неизгребаемо,
издигате наследства мъжка сила –
далечни, светещи маяци…
Но пъпната ви връв,
уж срязана,
по пътя за обратно
понякога ще ви намира,
като знаме,
и стъпалата през едно ще вземате,
както на четири,
преди да стигнат пръстите ви
до звънеца.
Най-зрялото лято
Няма ви, бабо и дядо.
А с вас си отиде
червеното сцепено слънце,
опърлило с острия сърп
подранили глухарчета
край портата с къщата, килната,
и моята вяра в красивите приказки.
Докато детските ми сънища
ровят със няма, наивна тревога
издутата купчина пръст
и ме връщат в най-зрялото лято:
мирис на прясно косено сено –
в него душата ми цяла се къпе;
образ – коричка бял хляб –
по-сладка и от хрускава захар;
гласове в тишината на жадния кладенец,
пролазили, както съмнения;
Камбаната в село ме сепва
и пускам от покрива птичето
с куцо краче.
Ето, то някак лети и напразно го чакат ръцете ми,
вината по тях се оттича в комина,
ала сивият дим я изплюва,
подобно излишен детайл от процес...
Сега просто ви няма.
На моите внуци
как да разкажа,
че има цветя незабравки
и девствен вятър в реките на блудните,
че тази любов съществува,
защото с кросно е тъкана,
дори да вехтѐе – тя пак не умира.
Но ù трябва спасител…
Часовникът, бабо и дядо!
Природният вечен двигател
поглъща следите ви – крехка магия;
изнемощели везни отмерват
непоносимата мъка
че живея съзнателно
с вашата липса.
…А дали там, където сте,
достига навреме
тази
камерна изповед?!
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022
