Стефан Гончаров - Св. Богородица на мълчанията

Тъмно крило настига гръбнака на отпътувалия и пронизва фатално сърцето на пътя му. Това е пределът на думите, където смъртоносно настръхват родилните небесни води. Пясък в син юмрук и липса на утеха в последните стихове на редактора на “Нова асоциална поезия” – Стефан Гончаров.

пределът на думите 

от премълчаната радост на провала
разбирам че сме само 
двойници на невъзможното
(разстланият в тъмнината безкрай)

или не

да те сравня ли с верижката 
на която кръстът ми виси
като сребърна котва 
придържаща
не мен
а дъното 
на правилното място –
върху гърдите на разстоянието


крило настига 
гръбнака на отпътувалия  

победените полети 
(завещаните рани на разстоянието)
посрещат отсъствието му 
като оплоден в глад и плява празник
над който бдиш 
солен 
несигурен
и светъл – фойерверк
заровен в пясъка където 
церемониите на радостта съвпадат
с изтеклото време
на спасението

водите ни
настръхват 

одеалото е мокро – наваляли са го
лъчите на удавеното
(в гъстия и невидим поток на желанието)
слънце


напрягаш ме 

царството ти е скрит бряг 
и думите като вълни 
скитат безшумно в пясъка сред 
скучаещите (преялите с нощи и медузи)
боси бесове които
газят водата 
като свлачища или пустини
прииждащи и зачеващи 
власт


не нося утеха

не лая 
настигащата ни сянка
и не съм камък 
хвърлен по враг
в коприна и паяжини увил смеха ти

да плувам 
в гласа с който заливаш видяното
също не мога
а и 
не съм дори изкачвал
и втория ти
най-висок връх 

като цяло
не знам
с какво съм по-добър
от поредния нощен влак
преобърнал се в горите ти 
но навярно
и ти се питаш същото


*
препотени и сами 
с основанията си да премълчаваме отнетото 
(на зеещия промисъл на дните – солта
на липсите – устните) 
и по изгряващия в огледалото белег 
да гадаем за миналото
и раните които сме били 
преди да зараснем
един в друг


пясък в син юмрук 

пускаш уловената липса 
и нощта се излива 
стъклена
и като игла пронизва 
ударите на времето


съмнение

нищо не ми даде
само камъни хвърляни по камъни 
и примки в примки в пясъка 
пълзящи като змии
само обещани стъпала 
тъпчещи вълните
и настръхнали сенки
изнасилени в солта
но поне 
нищо не ми отне
само се опита
(и успя)


света Богородица на мълчанията

седем стрели цъфтят в корема ти
в пръстта на дните разлистват 
стоманените си върхове
и пускат корени
като паяжини оплитащи
червеите в плътта ти
(само те останаха след идването
на благата вест)


обезвредените часове 

смъртта е експлозия 
ярки празнини заливат 
посоките на вятъра 
и само в мълчанието на другите
времето възкръсва 
готово отново 
да се пръсне


корабокрушенци са дните
канибали от светлина

вятърът като лодка 
се разбива в скалите 
и прави на трески
пътеките на времето

(сред отломките дъхът ни 
разравя настоящето)


*
настигна мен – пробягалият
разстоянията на празника
(дължините кръстосващи откровението)
онези уморени пространства 
разпиляни като сънища 
по черепите на въргалящите се в небето
глутници

и след като
догони залеза ми 
мълчанието разпиля пътя
и всяка следваща крачка беше
разплетен възел
отказана жертва
празнина от предели


някой неща се прощават само с отломки 

с отчупени върхове 
плаващи под напукания паваж който придържа
панеления череп 
на ронещия се пейзаж
където преплитащи се помещения изкачват небето 
за да се разпаднат отново
минути преди някой да се настани 
в бетонната утроба
на обещанието

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022