Стефан Гончаров - Времето на капана

Изтриваме с поглед настоящето. Гръбнакът ни е оплетен в кости и мълчание. Захапваме прага на отсъствието в поезията на Стефан Гончаров.

Александър Арнаудов

*
бяло е 
изтрито с поглед – настоящето което
нагазило в стъкла отразява 
гръбнака ни 
оплетен в кости 

надигни ме и счупи
времето на капана
уловеното в нас 
разклоняващо се в твърди възли 
мълчание

*
съскащи листата 
обрали с вятър
потта 
разлята по масата

мъчни 
кривите крака 
разхождащи лицата ни 
в този хол пълен с гледки

настигащи гласа 
мислите които в чаши 
изхвърляме на път за леглото
(измоленото царство на пречките)

бял дъхът 
и груби жилите
които вечно в очи улавят 
вълнението да посещаваш
наследените помещения
(онези челюсти в пространството
захапали прага на отсъствието)

кърмещ и пълзящ си
планини кал са дните ти
неизкачени върхове
влага и подножия 
впечатления събрани 
в раните на друг
и липсите ти 
улавят всичко 
освен онова което ражда
въпреки болката 
(множащото се обещание)
в подземията на присъствието ти

*
иглени очи присвиваш 
и гледките се изплъзват
пробити от желанието
да видиш живота си 
отстрани 
(там където е време 
за горящи подслони
и простени погледи 
плуващи по гръб
в мрак и рани)
затова пристъпваш
към поредното си минало
гол (по стъклени кости)
макар че накрая 
ще съблечеш спомена и ще останеш
втренчен единствено в срама си

*
сламени кости – в съня ти поне са
твърди и вятърът не смее 
да извие заслужено врата ни 
(само размесва времена и плът)

отначало това плаши
но после намираш дъх 
който отговаря на сезона 
за смлени тела и знаци
(за зъби редени
вместо надгробни плочи по бордюра)

откриваш бързо удобства
(отмъкната плът
кърмени камъни
боси лица)
в онази килия която 
се носи над водата и осветява
храчещата новини нощ на света

после отново 
в лоното на паяка се сещаш – всеки отдавна 
мрази и чака 
да отключат вратите 
да пуснат живота на улицата
(там където челюсти 
пресяват критото)
зад воала на светлината

все по-бавно отминаваш 

усукваш юмруци насън и 
в гърлото засядат като птици
(хвъркати сенки по лицето на луната)
напредващи в болката – на юг опрели 
крила срещу небето – твой враг откакто 
лятото 
огънато  
свито 
тайно премина в друго време с което
облакът ти вече не споделя 
нито сезона на утехата
нито посоките вечно стягащи
примките на вятъра

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022