Спаска Гацева – Пустини

Молим се нощта да ни забрави, докато денят си тръгва, полудял от лъжи. И тъжно да обичаш, пак потъваш като удавник във всяка целувка. Поезията на Спаска Гацева залязва и изгрява над пустините на езика.

Днес

Какво ми казваш, Слънце?
Днес защо дойде?
Използвам твоята усмивка бледа -
на устните си да я сложа, имам
такава нужда днес от доброта
и светло.
И ти от мене сякаш се нуждаеш,
защото те обичам само тъжно.
Защото ей сега се разсъбличам
и можеш ти да ме погалиш с поглед
далечен и отвъден. Днес съм луда
и само бяла зимна пеперуда.

Какво ми казваш, днес защо дойде?
Използвам тоя миг да те целуна.

Не лъжи любов

Не лъжи любовта с необмислени думи.
Щом надникне в очите ти - ще завие на глас.
Алчни те са за власт. И за сласт. Те безумни са:
да я имаш покорна - като куче с каишка у вас.

Да пълзи по очи, щом напусне те твоето обожание.
Да я ритнеш страхливо, непременно ти да си пръв.
Май не знаеш, че първото нейно призвание е
щом все пак те обикне - да ти пусне мъничко кръв.

Не е тая любов, дето ще те остави.
За сърцето ти винаги носи си примка и нож.
Замълчи по-добре помоли се - първа да те забрави.
И сама ще си тръгне от тебе през някоя нощ.

Художнико

Не казвай само нищо за нещата,
решиш ли, че е време да заминеш.
Картините ти нежни на стената
ще ги превърне тоя миг в пустини.

Дано поне успея да се хвана
като удавник - в сенките на мрака,
за да прикрия всичките си рани
от въглените, дето в мен разплака.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023