Спаска Гацева – В черното на бялото

Хората цъфтят върху надгробните си камъни, в черното на бялото изтича светът. Със сърпа на поезията Спаска Гацева жъне съдбата си.

***
Мина времето на тревогата -
за какво се родих на земята.
Идва времето на надеждата -
да живея.
На балкона ми кацна глухарче -
откъде в тия каменни блокове, мило?
Цял живот
върху камъни с теб си цъфтим.
Толкова дъжд в стиховете -
моят смут от дъждовното вече изтече.
Имах време да мисля в дъжда -
да обмисля живота си.
И в очите ми здравец покълва.
Земята жадува за свежест -
човекът най-вече...
Сега е редът да ожъна съдбата си.

А В САМИЯ ИЗГРЕВ, А В САМИЯ ЗАЛЕЗ

А в самия изгрев самодиви диви.
В облаците бели дивното ти тяло.
Цялото от звуци. Като лъх пенливо.
Сякаш цял живот в небето е летяло.
И очите бистри – същи изумруди.
И очите млади – слънчеви дантели.
Устните ти цвете, бог което буди
посред нощ дълбока – с устни полудели.
А в самия залез пепелища сиви.
Всяка дума – пепел. Пепелянка – всяка.
Тялото ти древно - хапещ стрък коприва.
И дъхът ти алчен и крадлив - на сврака.
А в самия залез – от гнева на ада,
изпълзяла сякаш, помоли човека,
ако търси прошка – да запали клада
и да те превърне в пеперуда лека.

***
В тихото, в отвъдното,
в черното на бялото
на шега нагазила,
мъртва съм до шията.
И ръцете само,
малките, живелите,
махат ти за поздрав
като водни лилии.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024