София Войводич - Недогоряла цигара

Времето е недогоряла цигара. Страхове и бягства скриват повърхността в пепел. Връщаме се обратно в света си в краткия разказ на София Войводич.

Александър Арнаудов

Недогоряла цигара

Тя влезе в затъмнена стая. Ревът на младите ги караше да изглеждат още по-млади с прибързаната им крачка и тя се чудеше защо стаята е толкова тъмна посред такъв горещ, напоен със слънце ден. Между редовете на кратки паузи на ума, в момента, в който човек се взира диагонално в една точка, той проверява казаното и често мисли за себе си, като задава изумителен въпрос, знак за несигурност. "Вярвам ли на това, което току-що казах?" Седна и наблюдаваше атмосферата, изчисли кой е лидера, с комплекса за по-високи ценности и кой в групата е просто спътник. Кой е манипулатора и кой е тук съвсем случайно и за кратко - самоотчуждаващ.

Пауза за пушене. На почивката, най-различни изражения на лицата на колегите си, които чета умело. Всякакви страхове и бягства, които скриват повърхността. В работния ни екип вече ме разпознават като психотерапевт. Вече присъствам във всички. Нито в ъгъла, нито водач, нито овца. За тях съм човек с грижовни очи, който може да бъде директен.

Напускам офиса. Внесох съзнание и жестока и гръмка истина в колектива. Последна почивка за пушене и недогоряла цигара. Обратно към белия свят. Аз, от друга страна, изнасям от офиса балкански мъки, несподелени мечти, комплекси и невероятно чувство за черен хумор. Липсват ми всички онези дни, които физически не прекарах със съпруга си. Моят свят е там, където е той; не там, не тук, но там, където е той в този момент.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021