Симеон Аспарухов – Нямаме време, защото не знаем колко време имаме

След дълго отсъствие, на страниците на ноемврийския брой на списание „Нова асоциална поезия” се завръща един от най-обичаните съвременни български поети. Член на Съюза на българските писатели, на Асоциацията на младите български писатели, автор на две успешни поетични книги, издател, ценител на изкуствата, приятелят на НАСП, Симеон Аспарухов.

~

Мъдростта е проблясък, пътеводна светлина, осветяваща куфара със спомени отвътре, ако успееш да я видиш сред блясъка на суетата и се излекуваш от заслепението. По пътя на живота притежаваме единствено себе си. И онова, което е в нас. А крачките на Симеон Аспарухов са поезия.

Ива Спиридонова

А SOLIS ORTU USQUE AD OCCASUM

(От изгрева на слънцето до залез)

I.

Когато се раждаме
знаем
много повече
за живота,
отколкото
когато умираме.

II.

Най-смисленото
в живота
е свободата да го имаме...

III.

Хоризонт.
Очите туптят вместо сърцето.

IV.

Когато сме влюбени – плачем
заради себе си,
когато обичаме – плачем
не заради себе си.

V.

Една затворена врата
не затваря целия свят,
а само свят,
в който не бива да влизаме.

VI.

Възрастта
не е роля в живота,
животът дава роля
на възрастта.

VII.

Всички се шегуваме
със себе си,
иначе
би било немислимо
останалото.

VIII.

Нямаме време,
защото
не знаем колко време имаме.

РЕСТАВРИРАН ОТВЪТРЕ

Пътувам в купе. Днес не съм пътник от първа класа.
Събрах спомените си във взет назаем от непознат,
реставриран отвътре, овехтял отвън куфар от мукава.
Олющени са и последните ми обувки, даже не са мои,
но им обещах заедно града завинаги да напуснем –
пропуснал съм стегнато да завържа едната,
а другата е с наполовина откъснат език.
До рамото ми тихо похърква работник (това ме побърква),
а до другото негово тихо спи майка, но е в скута с дете.
Срещу мен бърше пот от челото си дама, има си котка в кутия,
до нея е друга жена с избеляла капела и тъжно ветрило.
Стискам с двата си крака и с излишна предпазливост
реставрирания отвътре, овехтял отвън куфар от мукава.
Всички са по местата си и пътуват в купето от втора класа.
На последното се настанява още един мъж. С черно бомбе.
Повдига го за поздрав, компанията е вяла и си мълчи.
Не разбира чия съдба до него седи. Но вижда, че е тъжно ветрилото.
Котката развълнувано започва да мяука, сякаш усеща тревога.
Стопанката ѝ е непоклатима – все така мачка сухите кърпички –
вади червило и от дъното му добавя с пръсти нов щрих по лицето си.
Бомбето разглежда чертите ми, но съм с големи слънчеви очила
и не разбира нито кой съм, нито дали се връщам или отивам.
Прескача с погледа си моя съсед и се спира в очите. На детето очите.
Гледат се и говорят бавно, мъдро. Предпазливо се гледат. Така могат.
Не смея към тях да погледна. Усещам как ме сърби в обувките.
Как заради нещо си мисля, че веднага искам да ги изуя и да побегна.
Как е необходимо да съм спасител на всичката събрана елегия
в реставрирания отвътре, овехтял отвън куфар от мукава.
Ако сега не събера сила срещу своята ослепяла и слаба смелост,
знам какво ще стане, знам и какво няма, знам кои са всички в купето.
С два номера са по-големи олющените ми чужди обувки,
с две спирки пропускам желаното от мен място да сляза,
с две думи просто мога непоправимото отвътре и отвън да поправя…
Но оставам до края си. Част съм от една дълга разходка,
която е само моя и не е само моя. В двата ѝ края човекът винаги плаче.

А после Бомбето, котката и детето
ще се върнат единствено заради спомените, които никъде не отнесох,
а останаха в реставрирания отвътре, овехтял отвън куфар от мукава.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021