Рени Васева - Мед и отрова

Ехото идва там, където ни няма. Сънят е в джоба на старото яке. Нощите на Рени Васева носят мед и отрова.

Александър Арнаудов

СРЕДНОЩИЕ

Среднощното ехо от местата,
където ни няма...
Откънтяват с копита стотици коне,
заплитат се дните
в несресани конски опашки,
заплитат истории
за хълмове и огромна луна,
за земя, която сладни като захар...
Среднощното ехо е сън
сред съня, шепичка пръст
в джоба на старото яке.

*
В небесното синьо корито
баба пере ризите на светците
и ги простира на хоризонта.
Въжето му е опънало
душата ми като тъничка струна,
а вятърът свири на нея.

Размахват ръкави ризите,
в дъждец и слънце изплакнати,
благославят полето и мене.
А баба отмахва пяната
от ръцете си със спукани вени,
гали житото и се смее.

Светците слизат от кръстовете
един по един възкръснали,
житото започва да зрее.
Белеят се тънките ризи,
подрежда ги баба, готови
да понесат и мед, и отрова.

*
Жената, която мълчеше с морето...
То идваше от хоризонта
кротко, обуздано
и лягаше в краката,
ближеше ѝ стъпалата -
покорно като кучето на двора,
което я посрещаше през лятото.
Изплезило език, дишаше в очите ѝ
горещата си обич.

Жената, която мълчеше с морето...
Думите не могат да изкажат
смисъла на бреговете, легнали в прегръдка,
на наниза от дюни покрай пенестия ръб
на морското корито.
Проблясват във златисто,
а вечер потъмняват до кафяво.
Слънчасват и внезапно подивяват,
протегнали ръце към синьото,
за да отмият песъчинките
и да го приберат в очите си.

Жената, която мълчеше с морето,
тайно се сбогуваше
и като в оня филм, когато плажовете
бяха още девствени,
трогателно му обещаваше
да се завърне.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024