Радина Атанасова – Убити мечти

Убити мечти

Светлината от уличната лампа се прокрадваше през мръсния прозорец, сякаш се страхуваше да надникне вътре. Тежкият мирис на алкохол и застояло се носеше из въздуха и пареше на очите като сълзотворен газ. Гърдите ми бавно се издигаха и спадаха, като всеки дъх излизаше на пресекулки с хриптене. Болката от скорошния побой се бе разпростяла по цялото ми тяло. Радвах се, че нямам нищо счупено. Полека се надигнах от леглото, чиято пружина изскърца, като всяко движение представляваше усилие.

Наблюдавах със завист блажения сън на майка ми, която лежеше в ъгъла на стаята прегърнала бутилка ракия. След като се уверих, че скоро няма да се събуди, се изправих на краката си. Запътих се, залитайки към огледалото, за да оценя щетите по себе си. Очите ми отказаха да възприемат образа отсреща. Пред мен стоеше оцъклено, бледо, мършаво момиче с кафяви очи, рошава рижава коса и синкави полуотворени устни. Синината на дясното ми око бе отекла, а долната ми устна – разцепена. Когато свалих поглед забелязах, че кръвта беше полепнала по изпраната ми нощница. Съблякох я и скрих под дюшека на леглото, защото знаех, че майка щеше да се ядоса и отново да ме нарани.

Коремът ми изкъркори  и потърсих дали някоя коричка хляб е останала от снощи. Погледът ми попадна на крайшник в скута на мама. Гладът надделя над страха и го взех.

– Крадеш от мен? – в същия миг майка ми ме сграбчи за ръката и разтърси

– Не, мамо, не исках, моля ти се, много съм гладна!

Тя бързо взе крайшника, смачка го и демонстративно натъпка в устата си. Дъвчеше с отворена уста да ме дразни. Прокара го с последните капки ракия и разби шишето в стената.

Изправи се залитайки. Намести сивата си избеляла рокля и нахлузи белите си чехли. Приглади мазните си коси, разтри гурлясалите си тъмни очи и се прозя.

– Добре, знам как да те накажа! – клекна, усмихна се и каза с мек тон – Облечи си жълтото костюмче, измий си лицето и си вържи панделка.

– Но, мамо, навън е студено! И костюмчето отдавна ми е малко.

– Не ми противоречи. Марш да се приготвиш – Плесна ме по дупето.

 В този миг чух отвън издрънчаване на бутилки и на вратата се почука. Майка отвори. На прага стоеше брадясал едър мъж, облечен в син костюм. Посивялата му коса бе прелизана с гел и сресана назад, а в сивите му очи се четеше строгост и хищнически глад. Кожата му беше бледа и вените прозираха по челото и слепоочията му.

– Здравей, Лидия! – поздрави я той. – Имаш ли нещо за мен?

– А ти? – сложи ръка на кръста си тя. Погледът ѝ се спря на касата ром в краката му.

– Синтия, къде са ти обноските, поздрави господина! – майка ми размаха пръст.

Той ме огледа от главата до петите с преценяващ поглед:

– Става!

Майка ми доволно потърка ръце и внесе касата ром:

– Синтия, хвани господина за ръка, отсега нататък той ще се грижи за теб!

Очите ми заплашваха да изкочат от орбитите. Тя ме бе продала за каса нискокачествен ром. Родната ми майка. Опитах се да се скрия зад нея.

Непознатият ме сграбчи за лакътя, задърпа ме навън и тихо затвори вратата. Наметна ме със сакото си и поведе нагоре по улицата. Треперех от студ, а зъбите ми тракаха. Камъчета се забиваха в босите ми крака. Оглеждах се за помощ, но нямаше жива душа. Слънцето се издигаше от хоризонта. Вървяхме дълго в мълчание, докато не достигнахме табелата, обозначаваща края на града, където бе паркиран бял камион.

Щом отвори вратата отвътре се надигнаха отчаяни детски викове и плач.

– Не им обръщай внимание. Качвай се и влизай в сандъка! – изръмжа непознатият.

Преброих четиринадесет дървени сандъка. Влязох в единствения отворен и се свих на кълбо. Господинът спусна капака, заключи го отвън и затвори вратата. Вътре настана пълен мрак, но поне беше топло.

Виковете секнаха. Само се чуваше тихичко подсмърчане. Свих се на топка. През ума ми минаваха всевъзможни сценарии за бъдещето. Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. Все още сляпо се надявах да ме освободят и върнат вкъщи.

– Знаете ли какво ще стане с нас? – попитах тихичко. Имах нужда да говоря.

– Не знаем! – обади се писклив детски глас – Искам вкъщи. Искам при мама! – и разтресе сандъка. Посипа се прах от него и се закашлях. Очите ми пареха.

– А къде ни водят? – продължих. Камионът друсаше приспивно като в люлка, а ламарините му скърцаха. При дупките си удряхме главите дъсчения таван и охкахме.

– Доколкото научих в София! – чух друг.

– На колко си? – полюбопитства плахо дете.

– На осем – отговорих – Но не ходя на училище.

– Как попадна тук? – попита друго дете от дъното на камиона.

– Майка ми ме продаде за каса ром – отвърнах тихичко.

– А баща ти?

– Изоставил е майка, когато е била бременна.

– Съжалявам, но и това си има хубава страна – плесна с ръце обнадеждено дете.

– Като например?

– Сега си заобиколена от приятели.

Засмях се при тези думи.

Ослушах се. До мен се чуваше тихичко ридание, наподобяващо скимтене.

– Защо плачеш? – не се сдържах.

– Не те ли е страх от тъмното? – посмръкна детето близо до мен.

– Зависи до колко ти е развито въображението, аз например си представям смешни същества и се чувствам по добре. Можеш да опиташ? – окуражих го. – Повече ме е страх от хора като мъжът, който ме доведе.

– Ако го слушаш, може да бъде добър към теб – чух приповдигнато – Почерпи ме с шоколадови бонбони.

– И нас! – похвали се друг и чух как се плези.

– Каква мечтаеш да бъдеш, когато пораснеш? – прошушна детето от сандъка до мен. Радвах се, че вече не плаче.

Замислих се. Имах толкова мечти, а сега те се свеждаха само до една:

– Жива!

Въздухът се спари и натежа. Беше ми трудно да дишам.

– Ще оцелеем, вярвам го! – окуражи ме глас от сандъка зад мен. – Всички заедно ще се справим!

– Да! – обадиха се радостни възгласи.

Умълчахме се. Скоро се разнесе хъркане и дълбокото дихание на спящи.

Върнах се назад в миналото и се опитах да си спомня поне един щастлив момент с мама, който да ме държи, но не успях. Колкото и лоша да бе, аз я обичах. Не разбирах защо ми причини това.

Не знаех колко време е отминало докато пътувахме. Бях толкова уморена, че не усетих кога съм заспала. Изведнъж спряхме да се движим. Вратата се отвори. Някакви мъже, говорещи цигански, навлязоха вътре. Носеха светлоотразителни жилетки, работни ръкавици и черни шапки с козирка. Лицата им небръснати и изпити, а очите изцъклени.

– Какво става? – чух уплашен глас.
– Мисля, че пристигнахме – отвърнах.

Отвориха капаците. Закрих очи с ръка докато свикнат със светлината. Мъжете изнесоха на ръце спящите, а будните задърпаха, за да излязат от сандъците. За пръв път виждах такова отчаяние и ужас изписани върху детски лица. Бяхме десет момичета, някои по-големи от мен и три малки момчета на около три годинки. Реших да запазя достойнството си и излязох сама. Спечелих си ръкопляскане и смях.

Поведоха ни в порутен бетонен блок оглозган до арматура. Отвориха гаражна врата и ни побутнаха по стълбите към плесенясало мазе. Луминисцентни лампи мъждукаха.

Въведоха ни в бяла стая с медицинска апаратура. Някакъв старец в синя престилка ни огледа внимателно. Разчерта с лилав маркер телата на другите деца и им би инжекция.

Когато дойде моят ред се намръщи, почеса козята си брадичка и рече:

– Не става за органи. Твърде е кльощава!
Мъжете в стаята се спогледаха учудено и започнаха да спорят.

– Ти ще просиш! – господинът, който ме доведе отсъди.

Поведе ме за ръката към стаята в дъното на коридора и ме заключи вътре. Нямаше мебели, а навсякъде беше облицовано със зелен дунапрен. Отпуснах се и затворих очи.

Замечтах. Мечтаех за свобода. Мечтаех за живот. Мечтаех за семейство. Мечтаех за всичко, което нямах. Никой не ми каза, какво се бе случило с другите деца. Само гадаех. От този ден нататък спрях да мечтая, а зачаках. Чаках моя край.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025