Яким Петров - Атис

Scanned Documents.jpg

Яким Петров е роден в София. Завършил е „Културология“ в Софийския университет. Интересите му попадат в областите на литературата, философията и психоанализата. 



1.

Гладко и лъскаво- 
Едно успокоение…
Аз – изпепелен в утрото.
Прозирен, лек 
И съзнал всеки бряг 
Откривам се, 
В онази свята гънка 
Вероятно,
Няма да се преборя.
Отдавна вече напуснал
Ширините на познатото. 
Сега 
Нека очите притворя 
И слепотата да целуна.
Ето я топлината
Добродетелта на едно отказване.  
Пукота на святата гънка
Немощта на вечното приемане. 

2.
И ето…
Пътувам последното изкушение
Да стъпча сянката   
                                 Моята. 
И когато в бездимния стон
                                 Последен…
видя бясно куче
                                 С него игра безумна,
Мрака на ума 
                                Костюма на сянката, 
Тя – вече мъртва. 
Кучето играе
                       Дете ли съм? 
На костюма трябват кръпки
                      Още шев, моля. 
Кой за погребение сянката ще облече? 
                     Или тука, 
Само оплаквачи. 

3.

На това слабичко момче
Дисекционните умения похвалете. 
Възхитени от ръцете 
На Божествен химичен кастрат. 
Играе пантомима с късове плът, 
дива е радостта на анатомията. 
лесното възмущение 
Отвън на операционния театър 
С гола невинност посетете 
Кой от вас не иска 
Със скалпел 
хлябът да изкарва?

4.

Всяка нощ през шубрака се промъква. 
Само така стаята стига. 
Има легло и мътен прозорец. Светлината е мъртва. 
Другият спи върху резбовано легло. Чува се страхът на пружините. 
Иска да отвори нощния му шкаф.
Чашата с вода да разлее. 
Вътре е пъпната връв. 
Защо е забравена? 
Всяка нощ през шубрака се промъква. Той спи. 
Мъртъв дънер и страхът на пружините 
Сънищата му - пазачи. Хапят с дим крайниците.
Като хлебарки, като кърлежи. 
Изгуби дясната си ръка. 
Благославя рождеството на левака. 
Защо пъпната връв не е хвърлена? 
Пружинният страх усеща  
Там в стаята.
Резбовано легло и той; сънища-пазачи. Чашата с вода върху нощния шкаф. 
Трябва да бъде разлята. Да задуши мъртвия дънер. 
Левак без една ръка е. Броди из шубрака, тъмата на стаята му…
Шубрак, кърлежи, стая. Осакатеният и дънерът- неравна борба в съня. 
Иска си пъпната връв. 
Ако не е там? 
Странно безпокойство.
Празен нощен шкаф -  
водата е кристално чиста. 
Да не е живак? 
Има усет към безкрайното. То е тъпо повторение. 
Той спи. Сънища го хапят.
А за пъпната връв?


5.
Всичко забравих
Освен поглъщането. 
като лъскав плужек 
Примлясквам. 
Една бълха впита в ключицата 
Галя я -   
Вместо да отпъдя. 
Безсилен и очарован. 
А пред мен 
Лавиците дишат 
Самозабравени утроби 
Пълни с култура 
Гной по хартията. 
Но само уморена гримаса
Май усмивка?   
Пръстът ми обикаля 
Лъскавата тъкан
На кръвожадната животинка. 
Като че ли влюбен
В тази гадинка 
Вадя стария си пръстен 
Бракът с бълха.
Ах, каква радост!
Към потомците. (може и като заглавие)


6.
В чакъла побират се разстояния
Заключени за ума. 
Уморените стъпала, цели в рани, 
Мина време откак 
Изкашля и последния симптом. 
Сега дробовете са кухи, 
не разбират въздуха 
само го побират. 
Хоризонтът на пътя – ограден. 
Неговите желания танцуват, 
отвързани от небето 
пърхащите насекоми по тънка тъма 
Препречен е погледа.  
А ето там, в утробата на прахта,
Лежи мъртва птица 
Бисерното око – 
полирано от лига на разложение-
Наблюдава ранените стъплала. 
Той спира пред гледката на пада.  
Пак заразен с простуда 
Жълтеникави храчки
 От слънчеви обятия 
извезани. 
Зарази го със спасение…
И стълбата пак се появи.  
Хлъзгава арматура към 
Ширината на очите.
А той, 
болният пътник…
Не е ли вече късно? 
Изборите сключиха  
фина клетка от метал. 
Сега птичата зараза-  
просто смъртоносна
Той ляга в прахта 
Върху едно бисерно око 
Каца мушица 
И изпива ириса 
Птицата е красива. 


7.
Страдаш от зараза. 
разпределяш гадателни кълба по крайници. 
Искаш да се изтъниш. 
Ти прости ли плътта? 
Не искам да събудя тези очи. 
Те дебнат в жилите. 
Искат да впишат прецизността в клетки
генетиченият затвор е стилът Му.
Страдаш от зараза. 
Още няма име. 
Само величие.


8.
Целувам обръчите на дънер. 
Заровен в срама,
иска да се надигна  
И да не доловя
Унеса на желанието 
То, накара я
да отиде във Вечното слънце
Изгорило обръчите. 
Целувката продължава
Едно цвете 
Върху напукания перваз 
На феромонната стая. 
Умира тихо 
и незабелязано. 


9.
Черни гранули 
Друга материя 
Представям си тяхното жужене.
Там долу -  
Под тежестта на тялото ми.
Как се блъскат, чупят и пилеят.
Събрах цялата ентропия  
В едно пожелание 
Винаги несигурно – окъпано
във воалите на обещаното 
Просветен хоризонт 
Сега ли да те уловя?

10.
Отсъствия
Накъсани от дребни изричания.  
Бих се врекъл
В глухото.
Не съм убеден 
И зара хвърлям.
Бих уседнал
И тъгата заиграл.
Едно последно припомняне
Несподелима печал
А трябва да тръгна.
Ужасно уморен - 
Листенца танцуват в есента. 
Из нея да изтъняваме 
Още бездетни

А ти идваш ли?


  Атис


1.
При тишината на реката, опряла се в безличния хоризонт на морето, Нарцис взима вана. 
С гъба от благоухания- порочни изкушения за жужащи небеса, детето се къпе. 
Достига свирукането на семейства, непознали смъртта на утробите си; невидели детска невинност, удавена в себе си - в палав кристал, в безкрайни усмивки на надуваеми кораби, в хомеопатия срещу крайността.
Нарцис се къпе, а из тръстиките дебне шеговитият Атис. Скрил е отрязаните си срамотии в кутия от бонбони.
Крайниците на спотаения Атис трепват от всяко плъзгане на гъбата, от всеки възглас откъм морето, обличащ образа на Нарцис с онази непонятна далечност, оставена само на забравените в себе си - боговете на отвъдното, излекувани от нетърпими разсейвания. 
Какво да направи шеговитият Атис, освен да отиде и да предложи бонбоните? 
И се запромъква като разцепена одве сянка из тръстиките. Вдишва ароматите и жуженето, обличащи къпещия се Нарцис. 
Защото каква по- добра шега от това да нахраниш със срамотии онзи удавен младеж, възкръснал, кой знае как, в устните на безброй деца. 
А, той Атис, седи в онази мъртва точка на скопението, където удоволствието е престъпна борба със скорпиони из пустинята на вечното слънце. 
И това е справедливо? Атис, разбира се, се шегува. Той не може да говори за справедливост. За нея се изискват топки! 
Гърлен смях го пронизва и за малко прикритието да издаде, ала Нарцис е така зает с следенето на извивките си, настръхнали приятно във водната жега. Лъщящи минзухари от плът, накацани от всевъзможни насекоми! Узряло цвете, тежко от благодат. Цвете без защо, както казва онзи странник, вписал се из гънките на паметта, които никой ме претърсва. 
Да беше станал учен, Атис, и да следи онази повтаряща се бродерия, дала анатомичното съвършенство на Нарцис! 
Ето приближава се, краката, торса ситнят из течния кристал, пленени в безтегловност. Слава тебе Lethe! 
Само главата на Атис стърчи като отпадък, гримаса припомня шегобийството.  Устремът към сладостта на узрялото цвете, цялото в пяна и жужене. Нарцис трябва да срещне своя край от Друг! 
Но течността го бави, сгъстява се, става амниотична, иска да роди! 
За какво бе дошъл Атис? Из тялото му само отломки, слюди, бляскава непроницаемост.
Едно дете там се дави, скрито в пяна и насекоми!  


2.
Всички лоши шеги обичаше Атис. Обичаше да слуша диханията на пленените в хитрините му; обичаше да чува проскърцванията на чуждите души. 
Сред всички лоши шеги на света любима му беше онази, която нарече: 
Fluer du mal.
Знаеше, че е претенциозно, но, хей, Атис нямаше с какво друго да си играе. 
Да се върнем на шегата. 
Отиваше в китните градини, опасани от пушечните меса на индустрията. 
Там, където момичетата не порастваха; там, където ръцете все още можеха, ужилванията на природата да усетят. 
Отиваше там Атис и избираше най- дишащата местност. Пухкавостта й събираше момичета, току-що изкъпани от майките си. В утрото плитките им дъхаха на лавандула, пазеща ги от скорпионите, от мрачните клещи на похотта. 
Атис притихваше сред рододендрони, лалета, хортензии и използваше дяволитата си мощ в чудно синьо цвете да се преобрази. Споменът за слабините даваше енергията на най- лазурния цвят. 
Така, спотаен в греховна метаморфоза, ликуващ в чистотата на нисшите форми, 
Атис чакаше. Чакаше ръка от пресен мъх да го откъсне и положи в скута си като врабчето на онзи мазен похотливец, който Атис отдавна чете.  
Винаги някоя девича ръка изникваше, самата тя цвете -карамелено и мъхесто, с роса напоено. Лавандулов блян, извезан от искрите на невинността. 
И всеки път девичите ръце убиваха го. Положен в бял скут, опиянен от непосилна болка,  Атис изпускаше синьото си семе. 
Отрова нахълтваше в непозналите мръсна кръв и съсирек бедра.  
Знойно замайване, земетресение в химена, цветето Атис отравяше плода с оргазъм. 
Да дамгоса девица с удоволствията на непорочното, Творецът отново да изиграе, да покаже, че удоволствието преди зачеването идва. 
И да умре върху венериния хълм 
Като синьо цвете да умре. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021

Previous
Previous

Иван Стоянов - Фантомна болка

Next
Next

Велислава Кандова - Augustus risum