Преслава Джонджорова - Първият да затвори вратата

Авторката споделя за себе си: “Казвам се Преслава Джонджорова. Студентка съм в специалност Англицистика и съм преподавател по английски език в езиков център.

Пиша, защото словото ме занимава. Знам, че то е тук преди мен, че ще бъде и след мен. И вече не съм сигурна кой на кого придава форма, образ и звук - аз на езика или той на мен, но се надявам да съм му от полза. “

ALP

Земята получава тикове, когато се установявам някъде.
Клепачите ѝ рикошират като след кошмар.
Докато мигнеш, сградите
приклякват до петата на човечеството.
Недоразуменията на заровете
ме продадоха на лоши господари.
И не се оплаквам -
с причина ставаш роб и без да искаш се освобождаваш.

Когато се установявам някъде,
гълъбите си намират собственик и
цялата география забравя на кого принадлежи.
Аз имам кит в стомаха си
и го изхранвам с оригами;
каноните са клетки
на опитомени стихове -
инжектирани с морфин, опушени с мастило
и спокойни, въпреки
че ги има, а ние
така и не се намерихме;
на сателитната снимка
светофарите са по-раними пешеходци -
те нямат избора да се преместят.
Представи си, колко е широко
за безстрашния да се тревожи.
Клаустрофобията пише нова теория -така
тясно е времето
да се изпълняват пророчества.
Затова и аз не пускам кита да си ходи.
Гълъбите ничии, аз - на гълъбите;
Географията се оглежда в циферблата,
клепачите тиктакат:
Къде
Съм
Господи, науката
отчита грешката като промоция, а
любовта като недостиг.
Затова и нося бедствия,
когато се установявам
изобщо съществувам ли
където и да бъда,
ако не обичам?

Първият да затвори вратата

На излизане
прави се че не ме познаваш.
Че сме се тълкували по бенките нищо не значи.

Разкопчавах плът - вадих хладно оръжие.
петите ми напукаха тавана.
Обичта ми - ризница,
Зениците ми - кварц -
в тях Ева още търпи изгнание.
Бенките - печатам премълчаното,
Запетаите - подвижни бръчки.

На излизане
прави се че не ме познаваш.

Не се мисли за рентген; слушай:
Фрактурата -разставен стих -
между гърдите
сплитам тъмно,
а Слънцето ми е забучено на вилица.

На излизане
прави се че не ме познаваш.
Имам спешна нужда от шевове.
Иглено ухо е вратата
Признанията - богати
Обичта ми - късам ризницата
за първи път
не искам да излизаш.

*
Раждам се във импотентни времена,
не притежавам правото да се саморазказвам.
Корабоплаването ми е слабост и се упражнявам
и бивам скръб, която трябва да се разтовари.
Ще бъде бряг, където формата ѝ развълнува камъните,
където местните принасят в жертва
остатъка от празника ѝ.
На върха на езика им
изплуват оцелели асоциации -
значението ми ще да е клише за някакви дъна и океани,
дом за питомни изрази.
На върха на езика
разпъвам на кръст спасението,
разтоварвам скръбта в пещерата
и се надявам да не се ражда пак.
Проповядвам рибари на рибите,
слух на мидите,
мит на новооткритите земи
и мъже, които да не ги познаят.
Аз плавам.
След мен остават редове от битови отпадъци.
В дуела с айсберга печели по-чупливият
и понеже никога не губя
се топя.

Автопортрет

Очите ми са ябълки в мрежи от мигли
храня ги с битов отпадък и сол и вода
Да стане хумус на гледките -
да узреят до зрение

( и ако може - до рентген).

Устните - вакуум за писъци
(както се вакуумира мъртво месо в магазин)
вътре пищи спасение и още чака да се родя
и да се разфасовам глухо.

Както морето ражда слуха,
удавничета са ушите (и без мидите си).
дори на сухо ловят смъртта на делфините,
тона на простреляните вълни
и драматичния им плисък върху канарите.

Верите - ръце с безсмислени показалци.
Нищо не крия, ама ти и без тях разбираш,
че за лутане между тоя и ония свят
не е нужна навигация
нито пръсти.
Инструкциите за ползване на улиците
включват и напускане на същите.
Иначе защо е път?

От бъдещите бръчки - линии над бележката
остават само линиите,
другото не е написано.
А мимиките, вежда - нос, са кисели
когато поглеждаш делото на ръцете си
и не го харесваш.

Трапчинките ми - пунктуация на радостта
и поставянето ѝ на пауза.
За когато имаш време да се радваш. А кога?

Раменете ми се крият в сянката
на тънките съюзи помежду ни.
Ако те прегърна, ще е вън от рамките.
Ще съм акрил и
ще изсъхнем.

*

Градът ми е шпагат над голата археология.
събитие, зачеркнало афишите си,
закъсняло за премиерата
с около 8000 години.
Изгърбен седем пъти, изправил се един.
По шевовете му коцукат старци, синеоки кучета
и гълъби,
на които им се умира само тук
Града ми слухти за молитва.
Трябва да извикам 7 пъти
и да мълча хиляда
докато се събуди.
Залитам от реда към рамото му
заострен графит,
взет назаем и никога върнат обратно приятел.
Рамото крепи Атлас,
Атлас - небесния свод,
а аз - всичко на запад от себе си.
Домът ми - плесенясал фонтан,
обсаден от незабравки,
Люсиен Шевалас му е гражданин
и на котките плаща наем.
Домът ми - статичен шут
репетира шпагати
разтяга карикатурата на тялото си
зъби се на кучетата
и в паникьосан смях ги пита
"Няма да умра, нали?
Прескочих трапа, нали?"
Аз помня килима - тартан,
Ранената сгур - коляно -
боядисва килима,
килима боядисва коляното;
хронометъра и ниската позицията,
супника, фалстарта, облака,
който се опитах да сваля
облакът, който ме свали.
Аз помня трапа,
в който скачаме.
Аз помня - той ни мамеше -
кихавицата на Альоша не събуди никого.
Нито актьорите и акробатите.
Нито акордеона в дробовете ми.

Аз съм подвижната ти бръчка.
Спокойно, няма да умреш.
Отскачам от дъската
и оставам
на запад от себе си
и все по-бърза от теб.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024