Петя Георгиева - Независима република Източен Берлин
Авторката споделя за себе си: “Казвам се Петя Георгиева. Имам докторска степен по политология и се интересувам от опазване на околната среда. Работя в банковата сфера от няколко години, а преди това съм преподавала английски език на деца и възрастни. Обожавам четенето и съм (почти) всеяден читател. Купувам повече книги отколкото ще мога да прочета в този живот, но обичам да имам избор. Наскоро започнах да се увличам по драматургичното писане и се надявам някой ден да напиша достатъчно добра пиеса за сцена.”
Независима република Източен Берлин
Изтребителите прелитаха ниско над сградите и наслагваха в гърдите ми боботещия си тътен. Слой след слой. Днес, 9 ноември 2023 година, 24 години след не състоялата се революция, след неуспешния опит да падне стената, аз стоях и гледах желязната завеса, която все още виси ей там, а премигващите лампички на Западен Берлин възвестяваха краят на моя караул.
Проклетото кръвно пречеше на краката ми да се спуснат бързо надолу по стъпалата в полуразрушената сграда, в която се криех и да се спуснат към дупката в оградата. Това и тътенът на снарядите в далечината, картечният звук на падналите другари. Не другари. Никога вече другари. На падналите съмишленици. На воюващите приятели. На моите войници.
Тръгнах по стъпалата бавно и излязох на улицата, като се оглеждах в двете посоки. Такава тишина отдавна не се беше спускала над сградата, която граничеше с телената ограда и стената между Източен и Западен Берлин. Тук отдавна никой не живееше. Два пъти на ден войниците инспектираха сградата, моя дом в последните 30 години. И никога нищо не откриваха.
Улицата беше покрита с отломки, с мъртви тела или части от тела. Само преди няколко часа последната оцеляла сграда на тази улица падна жертва на страха. А с нея загинаха и част от моите воини – Ханс, Андреас и Пола. Другите не ги познавах. Бяха вербувани много по-късно. Когато аз вече не излизах, а само получавах доклади.
Вернер! – изсъска една от отломките. Сърцето ми подскочи. Обърнах се. Освен сиви камъни, друго не виждах. Продължих бавно да вървя към ъгъла, или мястото, на което преди се намираше.
Вернер! – отново това съскане.
Кой си? – изсъсках и аз. – Покажи се!
Едно голямо бетоново парче се надигна бавно и иззад него се подаде Андреас, приятелят, който си мислех, че съм загубил.
Андреас, - спуснах се към него. – Какво стана? Мислех, че си умрял.
Спасих се, - изкашля той и се отърси от сивата пепел, с която се беше покрил.
Загубихме всички. Отивам към Централата.
Бягаш?
Не бягам. Знакът дойде. Видях го преди малко.
Знакът не може да дойде. Кристоф е…
Видях го. Както обещаха.
Рано е още.
Не е… - първо се чу тътен, а след това всичко избухна. После мракът погълна светлината от снаряда.
***
Два месеца по-късно
Едва се бях измъкнал изпод отломките на поредния снаряд. Никой от моите приятели не беше останал жив. Прекарах Коледа и Нова година сам в отломките на някаква сграда. Моят дом, моята двуетажна постройка на границата не беше оцеляла.
Можех да избягам. Да се върна.
Можех да се опитам да избягам. Но никога нямаше да се върна. Нямаше при кого. И какъв беше смисълът? Моят живот, моята борба, всичко, което познавах, беше тук, сред тези руини.
Лежах. Сънувах. Но не спях.
Стъпките се чуваха вече все по-близо. Отчетливо. Сърцето ми подскочи. Ботушите бяха същите от 20 години насам. Само хората, които ги носеха се променяха.
Вратата полетя и се блъсна в стената. Дишането ми се ускори. Отворих очи и погледнах в тавана. Поех дълбоко дъх. Очаквах този звук, хвърчащите дървени частици, отмерените крачки в моята посока. Отдавна ги чаках.
Хер Вернер, най-после! – гласът беше на млад мъж. Не го поглеждах. Не още. – Станете ако обичате, трябва да тръгваме.
Надигнах се. Погледнах матрака, на който лежах в последните два месеца. Бях го откраднал от една от щаб квартирите на контраразузнаването на новата европейска държава Източен Берлин, единствената оцеляла комунистическа държава в Европа. Или поне така твърдеше Кристоф.
Пренасях матрака само през деня. Нощно време беше твърде светло за такава дейност. А през деня над града се стелеше мъгла, амалгама от прахоляк, обгазяване от нашите заводи за производство на бомби и оръжие и изкуствена мъгла с отровни изпарения, която западняците пускаха, за да ни тровят (поне така твърдеше нашата пропаганда). През деня беше сигурно и лесно да се придвижваш.
Хер Вернер! Очакват Ви, - погледнах младока. Да, малко над 20, с рядка брада, прозрачна кожа със синкав оттенък и воднисти очи, типичното дете на наскоро установилата се държава, роден и израсъл тук. Личеше си отдалече.
Станах и тръгнах. Наметнах само якето си. Друго не ми трябваше. Нямах и друго. Как да оставиш свои вещи на място, което се инспектира два пъти на ден? Как да имаш вещи на място, от което може да си тръгнеш всеки момент?
Младокът вървеше напред, а аз го следвах. От всички страни ни съпровождаше кордон от войници с автомати. Също така млади, със същата синкава кожа и воднисти очи. Без коса. Но чисти, спретнати, вървяха в крак. Типичният немски войник.
Улиците бяха разрушени. Асфалтът надигнат, на места на парчета, покрит със сива пелена от прах и малки камъчета. Отстрани, до сградите, бяха натрупани бетонови блокове с различен размер. Във въздуха се носеше дим, наслоен с години. Миризмите на картечен огън, кръв и разлагащи се тела беше сладникав, полепваше по ноздрите и влизаше вътре във всеки от нас.
Заобиколихме една купчина с тела, подготвени за изгаряне. Вече нямаше място за погребване. А и революционерите нямаха право на покой под земята. Пещите в заводите работеха денонощно. Скоро в Източен Берлин щяха да останат само войници. И предатели.
Другарю Вернер, пристигнахме!
Висока кафеникава сграда сред отломки от сив бетон и прозрачно стъкло. Незасегната, с широко отворен дървен портал, който ни погълна. Един по един. Главната сграда на новото контраразузнаване. Сграда, до която никой от нас не беше приближавал. Сградата с най-високотехнологичното оръжие, което можеше да се намери.
Порталът се затвори с метално изсъскване зад нас. Спрях и се обърнах. Съжалявах ли, че оставям света зад себе си?
Другарю Вернер, насам! – среден на възраст мъж се беше появил отнякъде. Тенът на лицето му изглеждаше добре. Сякаш до вчера е бил на почивка в някоя топла страна. „От старите войници е“ помислих и тръгнах.
Вървяхме по един дълъг коридор, осветен от ярки лампи в стените. Подът беше облицован с нещо кафяво, а стените бяха бели. Докоснах едната. Материал, лесен за почистване. Така и трябваше. Знаехме какво се случва тук. Вървейки по този дълъг коридор чувах какво се случва тук.
Войникът отвори една от вратите, които се срещаха на всеки няколко метра по коридора. Влязох. На кожено легло лежеше някакъв мъж. Гол до кръста, по гърдите му бяха прилепени различни тръбички, по които течаха различни по цвят течности с различна яркост.
Тук изпробваме новите наркотици. Едновременно върху един човек, а в съседните стаи на този етаж – поотделно върху различни хора от различни държави. Да установим дали има някакви генетични обусловености, които нашите биолози и генетици са пропуснали. Искате ли да опитате? – усмивката му беше лека и любопитна. Все едно ме питаше дали искам кафе или чай. Поклатих глава. – Е, не сме приключили. Може би следващата демонстрация ще Ви заинтригува повече.
Продължихме по коридора и надолу по стъпалата. С всяка следваща стая се спускахме все по-надолу. На всяко следващо ниво експериментите ставаха все по-кървави. Едно ниво под земята бяха политическите затворници. Разпитваха ги непрестанно. Сменяха се само разпитващите. Използваха се различни методи – от изтръгване на ноктите и бой, до пълно заличаване на самоличността чрез премахване на кожата от пръстите с химически средства, за да не останат пръстови отпечатъци, изтръгване на зъбите и електрошокови вълни, които да предизвикат тотална загуба на личността. И след всяка врата ме питаха:
Искате ли да опитате, хер Вернер?
А аз клатех глава все по-уморен. Стълбите ме задъхваха, дългото вървене по безкрайни коридори ме потискаше. Исках да стигнем крайната дестинация най-после.
Три нива по-долу, или поне така ми се струваше, стигнахме до врата, на която имаше голям червен надпис „ОПАСНОСТ“. Вратата се отвори и влязохме в ярко осветена стая с бели стени и под и голям прозорец, който гледаше към друга стая. В нея имаше няколко души в бели костюми, които, предположих, бяха защитни облекла. В средата на стаята имаше гол мъж, в когото през тръби се вливаше бледосиня течност.
Тук, хер Вернер, е нашата лаборатория за експериментална вирусология – каза войникът. – Създаваме нови вируси и ги тестваме върху хора. Резултатите са впечатляващи. Вече разполагаме с Интеритус, който можем да пуснем в обръщение. Започнахме да инжектираме вируса вчера следобед и затова резултатите са по-бързи. Когато го пуснем, той ще се предава по въздуха и това ще отнема между седмица и две, за да засегне всички хора в радиус от няколко десетки километра. Всичко зависи от имунната система. Погледнете!
Кожата на мъжът вътре, червена при нашето влизане, беше започнала да избледнява на места и да се лющи.
Сякаш изсъхва – прошепнах аз.
Да, изсъхва отвътре. Не е ли гениално? Да продължаваме ли? Или искате да изпробвате?
Поклатих отново глава. Исках да видя всичко.
В края на коридора имаше асансьор.
Трябва да слезем десет нива за последната демонстрация, а вие вече сте доста пребледнял.
Кимнах.
Асансьорът се спускаше безкрайно дълго, а двамата с войника гледахме отраженията си в металните врати. Той се усмихваше леко. Нищо от видяното и чутото досега, нито една от миризмите на кръв, страх и изпражнения не го бяха засегнали. Перфектният войник!
Вратите се отвориха и пред мен се откри широко помещение, облицовано в бели плочки. Беше празно с изключение на два стола срещу отсрещната врата.
Седнете, хер Вернер! След малко ще започнем.
Седнах на единия стол. Трудно дишах въпреки почивката в асансьора. Пред очите ми подскачаха червени петна, а кожата ми се обливаше в студена пот. Ръцете ми трепереха. Непрестанно ги търках в панталона си, но потта избиваше по тях. Местех очите си между вратата, през която влязохме и другата, през която изчезна войникът. Сърцето ми препускаше. Исках да стана и да започна да ходя напред-назад, но 53-годишната машина нямаше да издържи.
Някъде се чуха стъпки. Топката на вратата срещу мен се завъртя и тя леко се открехна. Надигнах се. Вече не можех да седя. Моя караул беше свършил преди два месеца. Сега предстоеше присъдата.
В стаята влязоха трима войници. Всеки от тях буташе пред себе си количка с поставен върху нея ковчег. Спряха пред мен и изправиха ковчезите. Огледах ги внимателно, протегнах ръка и ги докоснах. Сърцето ми бавно се успокояваше. Краят на моите 24 години служба стоеше пред мен и с него дойде и спокойствието.
Седнете, хер Вернер! – чух глас зад себе си.
Обърнах се. Ханс стоеше на вратата.
Ханс?
Да, Вернер, аз съм. Успяхме!
Значи е време.
Да – Ханс се обърна към войниците. – Отворете ковчезите!
Капаците се отместиха встрани. Вътре имаше три тела, всяко закачено за машина, поставена до главите им. Войниците се приближиха и натиснаха зеленото копче на всяка една от машините. Едновременно, като по команда, в очите ме погледнаха Кристоф, Андреас и Пола. Три чифта ярко сини очи.
Здравей, Вернер! – Кристоф се раздвижи. – Получи ли знака?
Да – преглътнах и кимнах. Седнах обратно на стола. Войниците донесоха още три стола и ги поставиха в кръг. Кристоф, Пола, Ханс и Андреас седнаха около мен. Влезе друг войник и постави пред мен куфарче.
Готов ли си? – Пола ми се усмихна така, както и първия път преди 20 години.
Да. Да започваме.
Отворих куфарчето. До червеното копче стояха инициалите ми – В. А. Б., Вернер Адолф Браун. Аз, наследникът на Филип Адолф Браун, синът на Ева Браун, баща неизвестен.
Усмихна се и натиснах копчето. Светът над нас беше избухнал в хиляди малки светлинки. До две седмици щеше да е мой.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024
