Петър Канев - Зима на филмите

“Няма друг разговор освен с Бога
и животните и растенията му,
понякога се получава разговор и между хора,
но само когато Бог е там също, и животните и растенията му.” – пише Петър Канев в суровата кинозима на 2024-та.

ЗИМА НА ФИЛМИТЕ

Душата ми отива на кино, 
но там няма прожекция - 
никакъв филм. 
Замръзвам бавно 
вътре в себе си.

СТО ГОДИНИ ЛЮБОВ

Само с теб никога не позирам
никога не играя роли само с теб
Прозрачен съм само с теб само за теб
Мисля си, че ти казвам всичко
Затова и не ти казвам нищо
Мислим, че знаем всичко, че се познаваме
Затова и не знаем нищо и не се познаваме
Обичаме се
Защото не се познаваме
Защото в прозрачността си сме непроницаеми
В откритостта скрити
В предвидимостта фалшиви
Истински само когато забравим.

ЗЛАТНИ ГОДИНИ

Любовта е алхимик.
Превръща всичко мръсно 
в чисто.

КРАЯ НА СВЕТА

Става страшно, когато
Изкуственият интелект започне да разбира
вече и от любов.

ЖЕРТВИ ЗА ДОБРАТА КУКЛА

Идоли с имена почтеност, коректност, доброта, красота 
още се крият някъде зад Каабата ми...
От толкова много морализъм
извърших ужасни неща...

НИКОТИН

Аз се самоубивам бавно.
Като пуша повече, отколкото здравето може да понесе.
Най-вероятно, защото, застанал пред смърт, съм страхливец.
Или пък, защото нещо си в мен обича живота в повече от нужното?
Не знам. Ни знам.
Така силно ме влече да се хвърля от скалите в Заселе или в Лакатник, че се плаша от себе си до подмокряне и световъртеж.
Страх ме е, че не разбирам защо.
И пуша от страх - пуша цигара от цигара.
Може би от надеждата, че като го правя по-бавно, ще разбера някога защо.
А може би просто, защото съм пъзльо, дето ни му стиска дори и това да свърши
веднъж завинаги?
Все нещо търся запетая, все нещо скоба и отсрочка?
Или пък нещо чакам да ме осени - че има може и да има смисъл - 
Да живея, да умра, за някого, за нещо?
Или пък може би ми пука за тези дето ме обичат?
И
Или пък може би твърде обичам?
Или пък може би чакам глас от горяща къпина или от запален тютюн
Глас да чуя не тих, а силен в пустинята ми?
Или пък може би и най-вероятно съм онзи мъж, дето е онова г. и онова л. На дъжд.
Или пък може би искам да проверя дали аджеба ще Ти писне от мен и ще ме убиеш?
Или пък аджеба повече ще искаш мъки, за да съм не друг, а аз самият?
Когато идвам?
Когато си отивам?
Дали не съм магарето - 
Отново пред Йерусалим -
Но то пушело ли е
Никотин?
Но който и да съм, 
Моля ви, ако живеете по-дълго от мен, 
от мен страхопъзльото с хилядите оправдания,
Моля ви, отпечатайте всичко, което съм писал -
вместо надгробна плоча.
Дайте парите на издателства, не на погребалния бизнес.
За спомен от червеношийката и катеричката.
И от бука и дъба и клена.
Не за смисъл, а просто така.
За чао чао.
За кучето чао чао, разбира се.
СБОГОМ НА години Нико.
Тина. Търн. Ърл.
Сбогом, сбогом любов за живот до живот.
Ще се видим при Бога.
Винаги и всякога и някога.
И никога
Или поне някога..
След последната ми цигара
на жалък страхопъзльо с надежда и без гащи в трънака
и без да му стиска 
въже да плюе на любовта си.
С никотинена кървава храчка.
Първа крачка от сто по зелената миля.
Напред или назад да вървя?

СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА (НАДЕЖДА)

Исках да напиша нещо съвсем различно, за отишлите си,
от които онемявам.
Но съм гаден и гладен и го забравих или изядох.
Затова пиша това:
Хората сме гадни и луди.
И двете заедно - може би е в пакет.
А тези, които не са такива си отиват без време, без време, без време,
дори когато са на 111 години, 
а още повече, когато са на 19 или на 47 -
Между пълнолуние и новолуние, но не точно -
Недовършени.
Защо се родих въобще?
Какво искаш от мен, на какво се надяваш?
Ти ли си?
Най-добрите си тръгват най-тихо.
Твърде тихо.
И без оръжие.
Не им е мястото тук.
Без всеки от тях нищо не си заслужава.
Изобщо не бива.
Но дали
- и гузността е почти никаква.
Не трае и луна.
Защо и кому да продължим и какво?
Може би само, заради надежда от бебетата.
И за дечица, толкова смели и беззащитни и безпомощни
винаги и всякога
без никакво оръжие...

БЕН ГЪН

Приключих любовта с катастрофа.
Сега най-после Тя отново ще е вечна
на необитаем остров
само аз знам къде е съкровището.
Ела и ще те заведа там
Плавай към мен
В златен залез
Жулиета, ех, Жулиета,
а имаш ли малко сиренце?

НЕ НА МЯСТО

Ако се чудиш на тиретата ми - нямам запетая на клавиатурата - котката я заля с една ваза с цветя и клавишът се развали. Това стана - докато ми свиреше една песен на Недялко Йорданов: „Не зная още колко има. Но има някаква отстрочка. Луната днес е запетая. А утре чак ще стане точка.“ Запомних това и нарочно не си нося лаптопа на поправка за запетаята. Прекалено много запетаи слагаме. Когато идва точката. Сиреч не на място.

Из фб месинджър-кореспонденция с Мирослав Моравски

ТЕСЕН МАНАСТИР

Няма друг разговор освен с Бога
и животните и растенията му,
понякога се получава разговор и между хора,
но само когато Бог е там също, и животните и растенията му.
Не нетварните светлини не могат да стоплят сърцето,
Може го понякога само ръката ти - все още.
Когато е жена - и любовта ѝ -
Любовта е в женски род.
И щом Бог е любов, значи е в женски род.
Но как да ѝ говориш на любовта?
Тя всичко разбира и нищо не отговаря.
И какво да отговориш, ако всичко разбираш - 42.
По-добре да замълчиш.
И така замълчава сърцето.
След всяко 42
Остават само животните и растенията му.
Нека за тях да си говорим. Ех, ако можеха да...
Една катеричка видях на моста.
Една ярко жълта авлига прехвърча пред нас.
Една пепелянка се стрелна по шосето.
Един корморан се гмурна в езерото.
Едно дъбче е покълнало в парка.
Розата цъфна и ухае невероятно.
Житното пиле меланхолично се обажда в залеза.
Щурче скрибуца.
Бебе се усмихва.
Котката мърка.
Кучето ближе.
И значи още се обичаме:
Има какво да си кажем.

В манастира е препълнено с котки и кучета.

ПАРИЖ (ДАЛИДА И ЛХАСА)

Париж е особено място. Едно почти абсурдно съчетание между обещаващото, изроденото и чудесното. Сутрините са обещаващи - слънчеви - кристални. Но влажни и ледени - замръзват ти наполеонките. Това съответства на Reve - на мечтата и обещанието. Например, че студът в небето в сърцето - аха а- аха - и след няколко часа ще свърши и ще започне обетованото: „безкрайният празник“. Това прилича на надеждата и упованието; и мечтата - изписани по лицата на статуите в прочутото гробище Пер ла шез - или по лицето на статуята на Едит Пиаф - хлапачка, живяла, просела и пяла на близо. Или мечтата-легенда върху рязката египетска чупка по профила на статуята на челото на Далида в подстъпите на Монмартр. Очакваш някак си, че тези ледени статуи едва ли не като в „Дон Жуан“ всеки момент - или поне след няколко часа - привечер - ще се събудят и ще запеят - и по цялото огромно гробище ще засвири навсякъде с всичка сила музиката от „Амели Пулен“ на Ян Тирсен,: първите слънчеви лъчи го обещават. Чудни кварталчета в предградията - бивши градчета и селца и бивши вилни зони и чудни местенца в почти всеки район - пълни със смугли плъхове и черни гарвани - очакваш щом тръгнеш от тях към метрото да те отведат в нещо наистина мечтано цял живот - сякаш наистина съвсем скоро то ще е възможно. В средата на деня и следобед времето става ужасно потискащо - влагата се просмуква навсякъде - като в Лондон - мъгла и изпарения и оловно небе. Втриса те. Сякаш все още по някакъв начин мирише на кръвта под гилотината. Във въздуха витае нещо изродено - като гърбушкото от Нотр Дам - но много по-лошо - или като средновековния изрод с изрязана с нож от разбойници усмивка на лицето - но много по-лошо. Маладе – комплетемон маладе… Пред потискащата смрад на хилядолетна гнилоч на спирката на метрото "Инвалидите" по цимента се въргалят и просят инвалиди - видими или по-невидими: и имаш чувството като излезеш, че всички клатещи се тълпи наоколо са се превърнали в средновековни армии от инвалиди - със златни кубета или със щръкнали коси - и всички помпозни дворци наоколо са дворци на инвалидите. Това съответства на надутите безкрайни стени на бастилиите на буржоазните сгради на надменното безлично и безчовечно бездушие на ташкарските квартали без ни едно дърво или храст или дори тревичка по уличите с дъх на дъртия Гранде; съответства също на врязаните като разбойнически нож в плътта на градинките и китните кварталчета безкрайни безчовечни кръстовища с трафик потискащ и нечовешки като катафалките след масовите кланета и екзекуции след религиозните войни и революциите; прилича също на гигантоманските великани-човекоядци на небостъргачите и бизнес сградите от „Дефанс“ - напомнящи на призрачни огромни бесилки в мъгливата далечина. Тези осакатяващи града булеварди с нескончаемите им изкопи и огради и багери и ремонти с жужащите им като осакатени мухи безкрайни мръсни реки от задъхани от мърсотия автомобили забили се като гадна гърбица в плътта на този очароващ град са като „един янки в двора на крал Артур“ - приличат на нацисткото отстъпление - сякаш аха -аха - ей сега ще взривят Айфеловата кула и ще подпалят с бензин всяко хубаво местенце и целият стар град Париж ще изгори досущ като Нотр Дам. Но идва вечер - наближава залеза - и изведнъж всичко се променя. Чудо витае в омекналия стоплен и галещ като любяща майка или като влюбена любима въздух. Кристалното небе вече не е ледено - а е топло и зашеметяващо като първа целувка на за пръв път докоснали се млади или невръстни влюбени - като на Козет и Мариус. А къде е клубът в който е пяла с мексиканския си тембър мохиканката Лхаса дел Села? Еросът е престанал да бъде мъртва мраморна статуя и прелива от всяко кътче - мраморът оживява като труповете от гробовете след седмата тръба на второто пришествие - но самото на онези - на завръщащи се отново да обичат с цялото си небе и душа и въздух и вода. Залезът се е вслушал в думите на Бодлер и зашеметява - само като го погледнеш сякаш го чуваш да повтаря: Опиянявайте се! Опиянявайте се! Опиянявайте се! Всяко нещо си съответства. Настъпва часът на здрача и въздухът се изпълва с феи и с влюбени призраци. Вълшебството става такова, че изобщо не може да се опише. Луната бавно изгрява зад облаците. Всеки прекомерен и преливащ плътски порив се преобразява в съвършена невинност - също като на „малката кибритопродавачка“; на Гаврош; или на Жана Д’Арк. Толкова много хора от небето над Париж копнеят да се завърнат и да си доживеят и да долюбят през нощта. И вече повече никога да не са отново обезглавени; обезобразени; гърбушковци или инвалиди. Камъните оживяват. И „аз става някой друг“. На снимката: Дворецът на инвалидите от войните - огрян от залеза в двора на ателието на Огюст Роден. Айфеловата кула се подава твърде скромно. 

Носи се музика. Песен. Песни. Смесват се в сгъстения въздух.

Авек льо темп. Се Фини. Се фини ла комеди. Се фини. 
Се фини. Лас флорес де ун капосанто.
Авек льо темп ва 
ту сен ва…

С всяка стъпка всичко едно по едно по едно 
изчезва от зад 
надалеч зад гърба – желания трепети хъс
копнеж за милувка мераци за секс -
– далече далече отзад се смаляват до точки – удрят като прашка отзад
но
няма ги - няма нищо отпред - в хоризонта – там 
няма вече хоризонти - нямам -
Изчезват един по един всички
и в края им - 
в поза на мисионер
само хоризонтът в морето ще остане
за постоянно отпред пред нас – в края на пътищата –
- Репеи и пирен -
Пуст бряг пред океана в Уелс – по пътя за Борд –
А отсреща – друг – невидим – Париж – Мемфис -
Теночтитлан! – в мен –
Ацтеки и египтяни - призраци – 
Всички с изтръгнати живи сърца в ръка
Пищят без звук седем по седем тръби в саксофона –
Искат да се върнат обратно на Сириус – Гари гори в звездите - 
вой на слон в Калахари – отчаян ужасЕн умиращ
пищи нещо зад гърба ми все още Вийон
и Виан от там от зад пищи ме вика – сакс секс –
Роден в пяната на дните -
секс, който не умира, 
лежи непогребан до гробове 
зад гърба ми охка
и не може да спре, 
пъшка, но не може
да свърши,
не може да изпразни от себе си семето бъдеще, 
спрял съм, за да го чуя как пращи вътре в цигара,
но като спра да ходя, вече не го чувам как ахка -
не е вече тук ли или е 
онемял в хладината вечер,
изстиващ , запетая ? - не, не -
Няма го отзад.
В 20-ти арондисмон.
Отпред е. В двора на Пер ла шез. Някак си се е изместил -
Разсипал се е, разлял се е на цялото небе -
Сексът ми зее на хоризонта
в плиски лъчи кръв
залез, който не залязва
все по-ужасно силен, 
все по-страшен, 
всеобхващащ
заслужаващ и изискващ 
върховната си жертва 
неустоимо 
като бездна пред птица 
с всяка стъпка напред, 
докато накрая 
в последната конвулсия на първата агония 
в цигарата ми
напълно щe се слее със смъртта, 
И ето че сега в небето сега всичко е секс и няма никакъв род
Няма джендъри в смъртта
сред безродовите ангели,
изпълващи всяка една пролука
на сгъстения в залеза въздух.
А залезът се приближава с вяска крачка
И вече още малко - още мъничко – и ще погълне всичко -
Всичкото.
Като ацтекската империя
Като Аталаулпа – последния инка
Като календара на маите
Свършва
Свърши 
Цък. Стоп.
Вечно вечното - 2012.
Някога никога напред. Завинаги никога. Но още малко.
Там хоризонта ще изтече в
Се ме
и последно то от мен. 

И чак тогава цял ще се завърна. 
Видим в крайчето на окото. 
Винаги в крайчето на окото.
Само в крайчето на окото.
Без нито една дреха, шлем или маска,
но в Бяла дреха 
бяла птица светлина за стотна секунда 
едва в крайчето на окото  -
цък – приплъзване - и мрак, и пак, и пак. 
Ела до елата, 
Париж в Драгалевци
-по сините цветя
-по разбитата пътека до Алековите водопади
Приплъзване.
Усмихват се 
светулки там.
Пред бялата църква.
На масата до Яворов.
По ръката на Камю.
Пирамиди и Шамполион до обелиска.
Имхотеп и Емил Димитров и Птахотеп и Далида.
И ацтеки. И Малинче и Лхаса дел Села. „Ла Йорона“. Пеят.
В рок-клуба до Пер ла шез - на Пер ла шез.
Ех, Кетцалкоатл в жълта жилетка. И ти ли си там, Бруте?
Кога ще станеш президент
през май на
на 69-тата република?
Ще има ли вечна Съпротива?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024

Previous
Previous

Хайри Хамдан - Осъден на живот

Next
Next

Весислава Савова – Разпилени парчета