Петър Канев – Кючекокрация

Трета глава от романа Zmey на Петър Д. Канев

Какво се случва в предишните две глави:

В една ноемврийска нощ в квартал Хиподрума в София през 1992 година наскоро уволнил се от казармата младеж на име Огнян Аджеров изглежда полудява. Или може би попада в друго измерение на действителността? Кризата му започва като той първо губи представа за времето и е обладан от натрапчива идея непременно да разбере колко е часът, но всъщност: „Самият Огнян беше нощта на 13-ти ноември през 92-ра година. Той беше тази нощ, макар и календарът да показваше същото. Именно в това се изразяваше кризата му.“ Търсейки някой с часовник, младежът установява, че на улица „Софийски герой“ всичко е станало някак странно като в сън и наоколо няма нито едно живо създание. Близо до денонощното кафене на малката уличка „Александър Македонски“ той все пак среща една твърде странна и красива жена, която има часовник, но няма дрехи. Огнян остава с впечатление, че тя е изоставена така от любовник и ѝ предлага шлифера си, защото навън е студено. Двамата сядат да пият билков чай в кафенето и тя му казва, че е самовилата Гюрга, царицата на всички самодиви и е дошла всъщност тук заради него, тъй като той е последния оцелял змей, призван да спаси света от индустриалната смърт, която се клонира в поточна линия във фабриките. Огнян се хили, защото е решил, че това е някаква тъпа шега. Омайната красавица му предлага той да я придружи до таванската стая срещу Военна болница, където тя е отседнала в София. В стаичката хубавицата започва да му бръщолеви още по-големи глупости: цитира „Кървава песен“ на Пенчо Славейков и го призовава да подпише с кръвта си Договор с нея, според който младежът Огнян да се закълне, че ще спре „тракийският Херой да се преобрази в хероин“ като „открие 13-те“ и възвърне змейския си облик. Но Огнян Аджеров изобщо не я слуша – той е пламнал от непреодолим ищак да я обладае и се хвърля да го прави, въпреки предупрежденията на жената, че така ще умре. С глава между бедрата ѝ, младежът усеща, че мускулите ѝ го стискат силно като менгеме и той не може да си поеме дъх, нито да се измъкне от хватката ѝ - започва да се задушава. Чува гласа на Гюрга да му казва, че ако подпише Договора с нея с кръвта си, то тя ще го пусне и той ще живее. Устата на Огнян иска да каже „не“, но е запушена, а сърцето му изглежда казва: „да“. Тук изглежда, че младежът изпада в безсъзнание и свършва Първа глава от романа „Zmey“: Вижте я цялата в предишен брой – на следния линк - тук: https://www.newasocialpoetry.com/prose/2020/06/14/petier-kanev-giurga

Втора глава „Късче лента“ може да прочетете на следния линк - тук: https://www.newasocialpoetry.com/prose/petar-kanev-mart2021

В нея умът на Огнян се събужда на сутринта в таванската стаичка, но в странно състояние – сякаш младежът е вън от себе си и гледа самия себе си отвисоко от капандурата. Вижда, че на масичката стои лист, подписан с червено мастило - или може би с кръв. А в същото време му се струва, че вече умира – откъснал се е от тялото си и съзнанието му се рее и потъва от другата страна на огледалото върху тоалетката и от там сякаш вижда живота си как тече пред очите му като на филмова лента. Изплашен, умът на младия мъж все пак успява да се измъкне от огледалото и да влезе обратно в тялото си, но не изцяло – една нишка от съзнанието му остава заклещена от другата страна в обърната действителност и нещо в него частично умира. Тази нишка е „късче лента“ от филма на досегашния му живот – онази, която се отнася до драматични мигове от пребиваването му в казармата, които са довели до предсрочното му уволняване като „негоден за военна служба“, но които той досега не може изцяло да си спомни. Сега изчезналите спомени се завръщат като живи пред очите му от „късчето лента“ на онова, което умира в ума му. Но доколко тези спомени са действителни? Те приличат на сън за някаква гротескна карикатура и все повече придобиват жанра на долнопробен некадърен фарс. Дали в тази бурлеска на болния му мозък обаче не се съдържат и „бабо-вангенски“ дарби за ясновидство, или пък скрити зад гримасниченето на псевдо-спомените дълбоки болезнени истини? Предстои да видим:

*

КЮЧЕКОКРАЦИЯ

Трета глава от романа Zmey

„Ех, върнете се, братя българи. За вас плаче Майка България“

Тони Дачева

(Из албумът „Майка Индия“ на оркестър „Кристал“, издаден през 1991 г.)

Караулавите се завърнаха в спалното. По устав им се полагаха няколко часа сън. Сънят не се състоя. Редник Ицов от Раднево бе разбил вратата на канцеларията на ротния Виден Жанов ...

Историята беше следната. Младата съпруга на редник Ицов родила –  първородна рожба. Майор Радан Руменов – Скърбела му беше разписал книжката за три дни домашен отпуск с разрешение и на командира на полка подполковник Коста Иванов, но старши лейтенант Виден Жанов – ротният на корейците я заключи в кабинета си.  Възнамеряваше да връчи на младия баща документа за отпуск десетина минути преди да изтече последния ден от отпуска му. От това по костите на Виден Жанов пролазваше приятна тръпка, нещо като сексуално удоволствие. Той нямаше деца, а се носеха слухове, че жена му му изневерява с командира на полка. Злобата и балоно-образното осъзнаване, че е извършил величествена гавра и неописуема гадост с някого гъделичкаше лейтенанта почти електрично и този гъдел разнообразяваше дните му. Този път гъделът беше особено интензивен – почти удоволствие в слабините - не се случва често да прецакаш чувствата на току що пръкнал се млад баща да не може да види собственото си бебе и изписването на съпругата от родилния дом – а редник Ицов определено имаше чувства, о, имаше чувства и половина! Той щеше да избеснее. Колко приятна тръпка! А и колко още чувства щяха да пострадат  - колко лица щяха да се изчервят от недоумение и безсилно възмущение, колко погледи щяха да святкат в гняв и колко устни щяха да занемеят от безпомощен яд, може би дори и от сълзи, сълзи, сълзи, безсилни сързи ? сълзи (ах да не можеше да можеше да да види сълзи в очите на съпругата си, съпругата ми, на ст. л-т лейтенаннааа ... съпруга-гаг-гаг 0агаг...гурааххаххссщшшшщщшшжжж!!!!)  – жена, майки, бащи, баби, дядовци, чичовци, лели – може би името на лейтенант Виден Жанов щеше да се прочуе в цяло Раднево... Мддаа – този път тръпката беше особено приятна и като заключи документа за отпуск на Ицов в кабинета си старши лейтенантът си тръгна от поделението  към къщи този път почти доволен, почти в настроение, с крива резка под носа на дървената си главичка-карфичка – белег може би за +-*`*/+9 - нещо като зло-кефна усмивка. 

Но редник Ицов беше от Раднево. Той беше от онези българи, които по природа са хайдути, апаши, луди глави. И определено имаше чувства, но чувства не плачливи и хленчещи, нито леко-гъделичкащи, а буйни, директни, бистри и невъздържани като летен ураган. Ицов, чийто прякор в казармата беше Исус съвсем не  приличаше на кротко агънце пред заколение и гневът му избухна не така, че да му причини сърдечен удар (такива прекрасни образи-блянове за сърдечния удар на редник Ицов плуваха в неясната мъгла в главицата на ротния му командир), а пламна като Самият Божи Гняв – лице в лице, като гневът на Исус, когато изхвърлял сергиите на търговците от храма или като разтворил седмия печат на апокалипсиса. И апокалипсисът се състоя – в малък мащаб, но с пълната си епична и катастрофална сила. Апокалипсисът на Ицовия гняв сполетя кабинета на старши лейтенант Виден Жанов. В пристъп на справедлив гняв Ицов беше разбил вратата на канцеларията на ротния си – първо с бесни ритници, а после я беше довършил и с брадва – взел си книжката, обърнал беше бюрото и го нацепил с чук, разхвърля гардероба, тъпкал с обувки униформите на командира и храчил върху мундира му, скъсал картата на България и после невъзмутимо и спокойно, със щастлива усмивка на уста и весел хитър пламък в очите си заминал за родното Раднево да вземе в дланите си първата си рожба – топлото новородено, малката си дъщеричка.

Щом се появи на работа на другия ден и застана пред изкурубения си от гневен редников ураган кабинет, ротният на „корейците“ (така наричаха телеграфистите в свързочното поделение, известно още и като „Китай“, заради стената около него) само се опули и първоначално хлъцна и не можа да каже нищо. Изведнъж в погледа му падна мъгла и очите му светнаха с блясък на стъклени топчета – изглеждаше като напълно луд сомнамбул – явно и мънинките електрически импулсчета на разумче, които вероятно понякога святкаха в главицата му бяха дали на късо и безвъзвратно го бяха напуснали в този момент – нямаше кой да смени бушончетата им, транзисторите в мозъчето изгаряха и то мина на чуждо захранване. Някаква голяма невидима сила, която излизаше като призрачен високоволтов кабел от коритата с помия край свинарника се включи в щепселчето на главичката на ротния и съскаща зла енергия изпълни със скърцаща мощ дървеното му телце. Старши лейтенант Виден Жанов не можеше да понесе Инцидента без да почервенее, побледнее, посинее, издивее и подлудее от дребничкия си гняв и едричката си злоба, която вероятно черпеше необяснима енергия от неизвестни на науката космически, подземни или земни източници – вероятно двигателят на скърцането му през зъби първоначално се задвижваше от метана в помийните ями, но после турбината на нечовешката му сомнанбулска злоба черпеше силата си от неоткрити космически енергоизточници – може би от невидими тежки вакуумни тъмни частици, малки плуващи в непознато квантово пространство черни дупчици в гъсти вълма от антиматерия. Конски сили! Колко конски сили...  в черепчето, в телцето... Там тропаше кон! В дребната му главица – сянка на кранта. Тропаше призрак на кон, на хърбав кон, на кон...

Така се започна ...

Виден Жанов предприе мерки за „доброволно заздравяване на дисциплината“. Няколко души заминаха без никаква причина в ареста, а останалите вместо в леглата след изморителния безсънен караул се озоваха на полигона в пълно бойно снаряжение, с вълнени зимни шинели посред лято и с бракувани противогази на лицата. Вместо закуска и обяд последваха тренировки на командите „Газ“ и „Атом“, „Ядрен взирв“, „Атомна гъба“, „Бегом“  и „Прибежки и припълзявания“. Голяма част от бракуваните противогази не функционираха или бяха запушени, което скоро доведе няколко редника до припадък – тези недисциплинирани същества се сдобиха с по три дни арест. Старши лейтенант Жанов като пъдар бягаше без противогаз и по рубашка с къси ръкави зад навлeчените и въоръжени до зъби свои подчинени и не им позволяваше да изостават в 153-тата вече обиколка на полигона. Скърцаше стипцаво през зъби световноизвестните армейски команди: „Напредкъ ръкътъ“ и „Назадка главътъ“. След като дисциплината беше доброволно позаздравена, а телата – задушени в потоци от пот, старши лейтенантът забрани на подчинените си под страх от арест да се къпят до три месеца от днешна дата и задраска своята рота от списъците за ред в банята. Вечерта строи всички в столовата прави мирно пред пълните чинии с неконсумираната им храна от днешната закуска, обяд и вечеря и заплаши с арест всеки, който се осмели да опита от сервираното ядене. След вечерната проверка, химна и спускането на знамето (как да не обикнеш родината си и как да не ти домилее за националните ни символи с цялото ти сърце и душа!), ротата бе проверена няколко пъти от командир Жанов  и поименно и по бельо в спалното помещение. Бяха проверени поименно и личните вещи на войниците. Старши лейтенант Жанов разхвърля всички шкафчета и дрехи на господа редниците и конфискува цяла торба лични принадлежности с оглед и с цел за негова и на (не-вярната му?) съпруга собствено домашна употреба, а няколко чифта войнишки гуменки и бельо заповяда да изхвърлят в помийната яма. След което командирът на корейците привидно си тръгна.

Най-накрая настана мир и спокойствие в ротата. То се изразяваше в находчиви издевателства на „старите песове“ над новобранците – психологическа реакция за подобряване на самочувствието и разтоварване на напрежението от нервите на ефрейторите, млад-сержантите и „уволнявките“. 

В това отношение Огнян, или по-точно редник Аджеров, имаше голям късмет със своя стар войник началник ефрейтор Камен Княжев, който никога не тормозеше новобранците си, тъй като и той самият беше „мърляв кестен“, „путка от Софето“, „мимоза“ и прочее „ентелегентче“, а освен това му беше и стар приятел от училище – от по-горния випуск. Приятелят му беше някак невротично-флегматичен, но муден и вманиачен в запазването на равновесие в трудни ситуации, поради което се бе снабдил с растителни псевдоними като „кестен“ и „мимоза“, за разлика от самия Огнян, който заради избухливия си нрав, взривоопасен в честите холерични изблици на невъздържан гняв беше прекръстен от съвойниците си на „Аджера“, „Змея“, „Ламята“ и „Пулемьота“. 

Общото между Огнян и началника му Камен беше, че и двамата бяха твърде странни, ако се вгледаш в тях – дори и във физическите им особености. Дрехите им стояха като чувал, вързан с връв, но в банята се виждаше, че телата им са красиви по своему, макар и различни – на Огнян по-едро и набито, но жилаво и хармонично като на левент от юнашкия епос, а на Камен – фино, изтънчено и издължено , но леко ниско и толкова слабо в талията, че приличаше на икона на отшелник. Но и двамата сякаш излъчваха някакво неопределимо порцеланово сияние и не миришеха като другите войници. Камен миришеше като на бебе, а Огнян като здравец, поникнал върху изгоряло дърво и горска шума.  

Привидното несходство в характерите с приятеля му Камен обаче всъщност ги допълваше в много здрава и хармонична връзка, подобно на онзи знак, (как се казваше) – инг-янг – ин - ян - онзи от съветската книга с произведения на древно-китайските философи, която двамата взеха от библиотеката, за да си я разменят да четат и в момента беше под възглавницата му. Така че вместо да го тормози неговият стар войник, или по-скоро стар приятел, ефрейтор Княжев обсъждаше с него книги, филми, музики и философии – дори и сега след цялата хистерия на този напълно безумен ден той го видя как невъзмутимо вади из под възглавницата си том на Достоевски и потъва в страниците, без да се занимава с естествено избликналия навсякъде наоколо тормоз над новобранците. 

Но далеч не всеки новобранец имаше такъв късмет със „стария си пес“ като Огнян. 

Ето че вече леглата на старите войници бяха най-накрая приготвени от новобранците според командата „Хотел“ - изрязана от вестник „Неделен детектив“ гола мацка се поставяше върху възглавниците в леглата на „уволнявките“, прилежно полузавита с одеяло тип „МО“ (което означава „Министерство на отбраната“). Отнякъде докарват няколко алуминиеви и пластмасови туби за бензин, пълни с домашна гроздова ракия (около 55 градуса алкохол), които след като бяха изпити (дори новобранците опитаха – особено по-мазните, та и Огнян си посръбна две водни чаши – едната с ракия скоросмъртница 55 градуса, а другата с коктейл „конски тропот“ – бира с водка на равни части – 50 на 50), повечето редници заспаха. Дневалните останаха будни да си догледат по ямболската кабелна телевизия немското софтпорно предаване „Тути фрути“. 

Но приключението продължаваше. Електричеството във въздуха сякаш все повече и повече се нажежаваше до три през нощта, когато като кулминация на токова дъга в спалнята нахълта с отривисти целенасочени движения на торпедо и със скърцане на обезумял робот ротния Виден Жанов с напълно изцъклен и озверен безумен поглед и в пълно бойно снаряжение, включително с пистолет Макаров на колана върху рубашката. Със скрибуцащ от злост тих металически глас той разбуди първо симпатичния, мил, добър и красив циганин Христофор Мухамедов - Светулката – тръбача на ротата (ротният се бе надявал да зарадва жена си с два шампоана Нивеа, конфискувани от лигавите му войничета, но не я завари вкъщи , а когато накрая след подлудявашщо дълго чакане тя все пак се прибра взе че го сряза, зърнала безумния му злобен поглед, и му отказа някои крайно необходими му в тази нощ плътски удоволствия, които по бррррачччннно пррррравво се полагаха н-е-е-ему, а не на подполковник Ивановххххррхрррхххшшшс !!!... ссс). Вече напълно обезумял, страдащ от жлъчка и безсъние, на Жанов изведнъж му щъкна луминесцентната лампичка в главата му да осъществи още сега, в късна доба през нощта, незабавно, планираната втора част на доброволното заздравяване на дисциплината на ротата му. Този път то се състоеше във вдигане под тревога и нощно бягане с противогази и пълно бойно снаряжение до съседното село и обратно. На зазоряване ротата се прибра в спалното, където още преди да са се съблекли вече долиташе сигналът за ставане от сън. Смъмрен от майор Радан Руменов - Скърбела корейският командир Жанов след известни опити за нови издевателства над подчинените си войници все пак бе принуден да им осигури закуска и обяд и не бе оставен с възможност да ги лиши отново от храна. Но в останалото време от деня той се постара ротата му да упражни отново вчерашните тактически обучения за триумфална бойна победа над ядрения взрив, американския президент, атомната гъба, Турция, водородната бомба, Югославия, тежкия уран, Босна и Херцеговина, радиокативността, Персийския залив и ядрената война, разбира се всичко това с противогази, калашници, каски и вълнени зимни шинели (а и с мешки, пълни с чугунени тенджери – сигурно за по-убедителен звуков ефект при бойните схватки с ядрото на атома и съюзниците му – враговете на българския народ). След ядрената война се разрази малко и химическа и биологична война със съседните държави, въоръжени до зъби и с нож между зъбите и живеещи единствено само от едно – от неистово желание да нападнат РБ (сиреч не ръба, а републиката ни) и накрая отново се състоя ядрена война с атака на прибежки и припълзявания, на щурм и на нож срещу атомната гъба. Велик е нашият войник и най-вероятно измокрен, гладен, уморен все пак успя да победи и да превземе атомната гъба, защото в ранния следобед ротният даде свободно и колкото и да не му се щеше, разпусна войниците, тъй като спешно беше повикан от командира на поделението в щаба. 

На вечеря ротният изглеждаше почти доволен, тъй като, както го чуха дневалните да споделя на взводните командири и на старшината, командирът на поделението подполковник Коста Иванов бил много притеснен – тук старши лейтенант Виден Жанов почти се усмихна от почти доволство. И продължи да разказва доверително за съвещанието в щаба. Говорело се, че на проверка в поделението ни от София щели да дойдат генерали от новата организация БНДСВ – Българска народна делегация при Световните военни – това беше новосъздадена в столицата военна централа, която се опитваше да измести първенствуващата роля на Първа армия във войските на Републиката и да се бори войските ни да влязат в Глобалната организация на Световните военни (ГС или конспиративно записано Г7) и да се бори за трайно и дълговечно осъществяване на новите ралности по севта и у нас. Говореше се също, че тези нови реалности били две, конспиративно закодирани като НСВР или Чв-р и ЦИ-ЦИ. НСВР означавало „Нов световен военен ред“ или Четвъртият райх, а ЦИ-ЦИ означавало „Цивилизационен избор или цивилизацонен избор“, защото ставало дума по световните военни форуми вече не за война между отделни държави, а за война срещу цивилизации.

Според дневалните Виден Жанов продължавал да говори с известно доволство на старшината и на взводните тихо и поверетелно с равен глас, почти като навито на пружина кречетало. И бръщолевел някакви безсмислици от сорта на :

-  Цивилизационен изборр! Рразбирръш ли какво значи туй-уй? Рразбирръш ли, война сррещу цивилизацийътъ – всички военни от всички стррани са обединявът в единен фрронт на война сррещу цивилизацийътъ – военните няма да воюват вече с военни, защото ние сме брратйъ във световнийъ военен интеррнационал, а ще воюват военни сррещу цивилни – ще воюваме вече с цивилните – такавъ щялъ дъ е войнътъ на ХХІ век, който наближава. Затова свалихъ с прревррат Горрбачов миналийъ месец, защото прречеше да дойде новийъ военен рред, рретрроградно се прречкаше на новото време и на Четврртийъ ррайх, но сега новийъ Елцин вече е в Г7. Дорри и Ррусия вече, рразбирръш ли! Нямъ вече в се се се рре да сме – ами Ррусийъ. А и още нещо – ние не можем да запазим такова Знамето на Пррва аррмийъ. То датирръ, рразбирръ се, още от врремето на губеррнийътъ, като сме били рруска губеррнийъ губеррнаторът княз Дондуков го е сложил на аррмейците ни, за да им напомня, че Ррусийъ е истинската им рродина - затова е дал на пъррвъ армия синьо-черрвеното рруско знаме, само, че вместо бяло-синьо-чрревено го сложил като сиво-синьо-чррвено, затова някои му викът и до днес чррвено-синятъ мъглъ. Та нашия командирр Коста Иванов е изключително прритеснен, че от столицътъ ще поискът дъ свъли синьо-чррвенийъ знак на Пррва аррмийъ и да го заменим с жълтийъ знак на новътъ оррганизацийъ БНДСВ, особено ако има прровал прри прроверркътъ в поделението ни. Затова командиррът е толкозъ прритеснен... А той като прредставител на синьо-червенътъ кликъ напрредкъ може да бъде дорри ... отстрррранен (тук Виден Жанов отново почти се усмихна). Говорри се също, че Ррусия и САЩ съ сключили таен военен пакт в Черрнобил и съ подписъли в Укррайнъ учрредяването на нова световна оррганизацийъ, ама тайнъ, нарреченъ KGBFBISSMOSADCIAMi  (наррченъ кодово „Трроянски кон и прриятели от гррупирровките“) и изпрратили като прредставител нъ тази оррганизацийъ,  у назе зъ технъ глъвъ генерралът от гъ зъ (ГЗ) о-зе и гъ-зе ген. Боррис Гербов Бойков (знаеме го като  „Геррбовътъ маркъ“ в секрретните доклади, нали?), за да създаде у нас тайнъ оррганизацийъ и конспиррацийъ, наречена МУТРА (на руски от Мор с утра – умррете утрре, т.е. Морр ша имъ още тази сутррин), за да обезпечи интерресите на всички военни по светъ в боррбътъ им срещу цивилизацийътъ и в очакванътъ войнъ сррещу главнийъ ни световен врраг – срещу цивилните. Старрецът, старрият генерал, вие-знаете-кой – Императоррът, Крръстникът ба, Киси-Киси - той щял да съ оттегли назадкъ порради възрраст и щял да дойде зъ цивилизационнийъ изборр напредкъ този новийъ ген. Бойков... Но това са непотвъррдени данни. Както и  да е – това ще стане чаааак пррез ХХІ век. Но сега едно е сигуррно – от София ни пращът прроверкъ от БНДСВ, искът да свалиме синьо-чъррвенътъ мъглъ и шъ са опитът сигурр дъ прровокиррът командирръ ни – шъ търрсят прровокацийъ и дъ сме нъ щррек, и нъ щик. Говорри са,  че даже на прроверркътъ щял да идвъ неочаквано и самийът прредседател на БНДСВ – самийът генеррал от щабъ – ген. Симеон Царски...

С това безумната тирада на Виден Жанов заглъхнала поверително пред изумения старшина  и мрачните взводни командири... 

Единият от дневалните, които им разказаха тази история беше приятелят им „кестен“ редник Закс от Софето (викаха му Закс заради огромните очила, напомнящи за всезнайкото робот от британското детско филмче „Бенджи, Закс и звездният принц“, което наскоро бяха давали по телевизията). Като чу ерудирания му и насмешлив разказ за военните тайни от щаба и за невероятната световна конспирация ЦИ-ЦИ, ефрейтор Камен Княжев сръчка закачливо редник Огнян Аджеров в ребрата и като намигаше дълбокомъдро изрецитира:

- Моето царство не е от този свят. Князът на този свят е дяволът  - думи на  Исус Христос, според Новия завет. Примерно – в Евангелие от Лука. Примерно, де – и отново смигна с умно-ерудирана физиономия.

- Аз пък до скоро мислех, че князът на света е цар Плъх, също като в приказката на Хофман, но като гледам напоследък каква помия е този свят, започвам да си мисля, че князът му трябва да е някой баш помияр – ухили му се Огнян.

- Като ротния ни виден Виден?

- Не точно – в дълбок размисъл отвърна Огнян – ами че то по-скоро крантата дето кара помията става за княз, отколкото това пружинаращото помиярче ротния. А представи си, че крантата е князът. Представяш ли си? Калигула направил коня си сенатор, че какво пречи тогава на Сатаната да направи нашата кранта на свинаря  Князът на света. У-ууу!

- Конски истории като в Гъливер, ама конете са благородни животни – язък, че сме ги докарали до това жалко състояние. Но пък може и да си прав и всъщност старшината наш да е князът под прикритие – досущ прилича на кон, пък и намязва на бащата на наш Буратино, ротния ни де – ротният ни е някаква несполучлива демо-версия на Буратино, но пък не ти ли прилича старшината наш досущ на татко Карло...

- Да бе старшина Лука Андреев – князът на света под прикритие, нещо като Кръстникът на дяволите мафиоти – българските демони под вещото командване на наш Лука Андреев - дон Татко Пъклокарло - аре бе - колкото аз съм бастуна на дядо Коледа... - захили се Закс.

- Че да ти кажа, Заксе, ти комай множко намязваш на тоз бастун – дяволито се нахили Камен.

- Баба ти намязва на бастун.

- А той нашият старшина повече на вол прилича, а не на кон. Или пък на рахитичен слон. Е-ха ! Ако немаше рима – удари ма! - изсмя се и Огнян.

- А да ви казвам пак, като чул оная история, историята от щаба – подхвана отново редник Закс - То нашият старшина Лука Андреев направо пребледнял и започнал да цъка с език и да си повтаря: „Сериозно, самият ген. Царски? Ц,цц,ц ... Бре, бре, бре... Здравата можем да загазим с тази разпасана команда... Трябва да си налягаме парцалите пред русията,... цъ цъ ... бре, бре...“ - и отминал в мрака към портала на поделението, прегърбен и притеснен....

Това разказаха дневалните, но може би нещо не са били доразбрали. Клюките винаги изкривяват секретната информация като развален телефон...

(Тук в съня си, докато сънуваше толкова ярко този свой спомен от казармата, Огнян си спомни смътно, че старшината Лука Андреев нещо здравата го беше загазил по-късно. Какво ти загазил, направо загина при проверката, сега си спомняше, премазан беше от някакъв руски ЗИЛ (да не би пък да е знаел много, твърде много?), направо беше луда седмица, луда седмица ... И сънят-спомен продължи... Защо ли го сънуваше точно това ? Защо ли? Защо? Защо ли?...)

Същата вечер бързо от уста на уста плъзна слуха, че тази нощ цялото поделение ще бъде вдигнато под тревога и ще бъде изпратено на няколкодневно учение някъде в дебрите на Стара планина. Самият ротен Виден Жанов след свалянето на знамето потвърди слуха и заповяда на всички от ротата да си вземат автоматите и патрондашите в леглата под завивките и изобщо да си легнат в пълно бойно снаряжение, за да може щом изсвири тревогата нощес неговата рота да се окаже първа в бойните коли и той да получи похвала от висшестоящите. Там е работата обаче, че същият таен стратегически маньовър се беше случил и в останалите роти – и те бяха предупредени от ротните си тайно и полека, и те си легнаха с калашници и пълно снаряжение в завивките, че даже и с мешките с тенджерите, та и с каски на главите. Но докато телефонистите, кабелджиите, радио-ротата и още някои си бяха легнали и с кубинките (този път става дума за военните обувки тип кубинки, а не за голите кубинки, които обещават незабравими сексуални преживявания на новобългарския полицай от страниците на новоизлюпения вестник на полицията, озаглавен „Нощен детектив“, който служеше достойно не само на полицията, но и на армията, тъй като старите войници - „уволнявки“ си лягаха обикновено с изрязани от същото неповторимо средство за масова информация снимки на голи мадами, разбира се, след подадена бойна команда „Хотел“ ), Виден Жанов забрани на своите воини телеграфисти да спят с обувки и това доведе до непредвиден дребен инцидент. Тъй като точно тази нощ дневалните на корейците, които, разбира се, знаеха за очакваната учебна тревога, решиха да си направят майтап и навързаха всички връзки на кубинките на войниците една за друга, при това напълно разбъркани (да не забравяме, че и майтапчията редник Закс беше дневален в момента, а и другарят му беше от Раднево като младия баща редник Ицов и от това и без туй  много сериозните му основания да се погрижи ротния да се провали пред началството нарастваха още повече).   

Когато изсвири тревогата почти всички войници бяха все още будни и в пълно бойно снаряжение, но въпреки това настана невероятно блъскане, туткане, изпускане на автомати и на каски и прочие биде всякое шматкане яко гадини без глава во всите роти. Суматохата обаче пред шкафчетата за обувки на корейците надминаваше всякакви рекорди и всякоя возможна врява, която е възможно да си представите, защото никой не се сети да развърже всички обувки и чак след това всеки да си намери своите. Вместо това всичките 82-ма войника от ротата се опитваха едновременно да се доберат и да открият своята кубинка – ето ми лявата – не тази е моята – не е твоята бе инбецил – не дърпай – пусни ми връзката – тази не е твоя - къде ми е дясната – тази не е ли моята – не пипай – тази ми е дясната – прочие настана невероятно бутане и боричкане, а в тълпата ставаше и доста трудно въобще да се развържат здравите възли на увързваните една за друга връзки. Като капак на всичко някой саботьор от ротата, който така и не се разбра кой беше, отви бушона на електрическото табло на етажа и тълпата, търсеща кубинките си се оказа в непрогледен мрак.  Но ръганицата продължи, доколкото е възможно да си откриеш кубинката с опипване, а войнишката скупщина пред шкафчетата беше такава, че наистина е трудно да се разбере как никой не пострада в мелето, и ако това явление по издирване на лявата ми кубинка можеше да бъде наблюдавано от някой от водещите теоретици във физическите и математическите науки със сигурност биха възникнали фундаментални нови открития в теорията на хаоса. 

В крайна сметка, вместо първа, както се надяваше старши лейтенантът Жанов, неговата рота пристигна предпоследна пред бойните коли. Редниците куцукаха с разменени обувки, като сериозно напомняха за завръщащите се от окопите на Чаталджа или Люлебургас, ранени в Балканските войни свои славни прадеди. Най-сериозно беше пострадал от обувно-кубинковия саботаж шофьорът на бойната телеграфна станция на Огнян – редник Душков. Той докуца най-последен, нахлузил две десни кубинки – едната, от които му беше малка, а другата шляпаше със скъсани връзки. 

Вече всички бойни коли бяха потеглили, последна остана тяхната телеграфна станция. Очуканата като за книгата на Гинес малка зелена ГАЗ-ка, модел от 1962 г., спеше блажено в мрака на гаражния хангар и независимо от всички опити и псувни на редник Душков отказваше да запали. Пред кабината ѝ в мрака висяха прави и от време на време пускаха майтапи членовете на екипажа на станцията – началник станция и старши телеграфен механик ефрейтор Камен Княжев, младши телеграфен механик редник Огнян Аджеров, старшият телеграфист апашът редник Христо Ицов, наречен Исус, липсваше, тъй като беше при младата си жена и новородената си дъщеричка в Раднево, но за сметка на това на лице бяха двамата младши телеграфисти – може би единствените напълно неграмотни войници в цялото поделение – злобното и подло турско циганче редник Абдул Хасан, който не говореше въобще български език и редник Тоньо Пунчев – краварче от едно съседно село, много добродушен човек, но само с начално образование. Останалите членове на екипажа се опитваха да запалят камьончето – това бяха двамата шофьори – старшият редник Душко Душков и младшият редник Веселин Веселинов – Шаката с джобната Библия, която постоянно стърчеше от задния му джоб на клина му върху лявата половина на задника му, в момента затисната от акордеона му, който беше преметнал през рамото си. Шаката беше смешно дребен, с дълги ръце и извънредно ниско чело, което вероятно обясняваше и казармения му прякор – получи името на известния вожд на въстанието на зулусите в Южна Африка. Имаше обаче извънредно голяма уста като на Стив Тайлър – вокала на Аеросмит, което му придаваше външен вид на нещо средно между жаба и призидента-председателя на републиката ни – д-р Жельо Желев. Шаката, също като Абдул Хасан, беше турски циганин от Сливен, но тъй като от скоро беше влязъл в протестантската петдесятна секта „Слово на живот“ не се разделяше с джобната си Библия. Християнските му увлечения инак не му пречеха да прави подли и гадни номера на съвойниците си, манафски да обарва (и може би не само да обарва) новобранчета и да не подхваща никаква работа, от която е възможно да се скатае, така че и сега не беше много деен в борбата за запалване на ГАЗ-ката. В крайна сметка той бе ценен за съвсем други свои умения в ротата – направо беше безценен – никой не умееше да свири по-добре и по-страстно и игриво от него кючеци, гюбеци и песните на Тони Дачева и Оркестър Кристал, на Оркестър Канарите, на Оркестър Орфей, на Лепа Брена и на Весна Змиянац. 

Резултат: цялата поддръжка на ГАЗ-ката се падаше на редник Душко Душков, чието име съответстваше и на нрава му. Редник Душков беше душа човек. Той беше израснал като овчарче в Хасковско село (когато бях овчарче) и преди година се беше преквалифицирал в най-младия тракторист с шофьорска книжка с категория Т в родното ТКЗС (а вече и на татковия му трактор!). Колкото добър човек беше Душко, толкова беше и некадърен като шофьор, а това в случая значи МНОГО. Той беше от тия маркототевци и бастъркитъновци, които чупят предмети само с докосване и които не могат да подхванат нищо, защото всеки предмет се изплъзва от ръцете им. Но черничкият старши шофьор беше и най-добродушният от всички шофьори в поделението. Винаги ухилен и голяма скица. Огнян често се смущаваше от добротата му в негово присъствие. От неговата така естествената  непосредственост. Душевната щедрост, жизнерадостната доброта и сърдечната топлота. Тези прости качества караха Огнян да се чувства като студенокръвно влечуго с изцъклен стъклен поглед и сърце на дремещ в тинята крокодил, в сравнение с редник Душков. За да се отърси от това си душевно смущение Огнян често започваше да разсъждава на ум по темата за добрите хора. Предъвкваше си все такива едни мисли: „Значи има и наистина истински добри мъже, истински топли и добродушни, не беше права моята най-любимата ми приятелка и съученичка Урсула, когато след като току що бяхме гледали заедно „Мълчанието на агнетата“ ме покани на гости и като си сварихме кафе, докато го сърбахме, започна да разсъждава, че всички мъже били като Анибал Лектър или като другата откачалка дето трепеше семейства, че всички мъже били зверове, луди, обсебени от агресия, нечовешка жестокост и извратено насилие или циници и безскрупулни егоисти, винаги готови да изядат всеки. Той още тогава знаеше, че не е права, но беше смутен, защото сякаш комай и в себе си виждаше нещо от онзи дзвер канибала Лектър и малко се посмути, но ако сега тя беше видяла нашия Душко... Не може пък да не е виждала такива хора, да не би пък да не ги мисли за мъже, може би такива добри човеци жените не ги причисляват въобще към мъжете, а може би това е, защото самите жени желаят за идеален мъж онзи насилническия образ, циникът и егоистът, убиецът, военният, силният мъж... Той им е секси за тях, ама как да си представя, че една фуражка може да е секси, някой полицай, или ротен, или старшина, или някой побойник, някой кретен с ниско чело, обратна захапка, дето по-скоро ще те пречука, но не може да върже дума... Но не, не, това при Урсула, това е понеже ... понеже ... понеже баща й... баща й , баща й я беше...“  ...

- Май я закъсахме, Душко? - провикна се ефрейтор Камен Княжев и така прекъсна потока от еднаквите напоследък мисли на подчинения си приятел редник Огнян Аджеров.

- Маамудеба и тоз акумулатор, вчера запали от третия път, а сега като нарочно... - мрънкаше притеснено Душко, но дори и псувните му и притеснението му бяха някак добродушни и радостни – и казани винаги с усмивка на уста.

- А ти Душко, нали беше завчера караул. Не си спал. Ще можеш ли да караш?

- Не бери грижа, мимоза – редник Душков се обръщаше към съвойниците винаги по прякор - д-а знаеш с трактора на татко, това тука още не е нищо...

- И все пак... Знаеш ли, Аджеров, от колко часа не сме спали?

- Според мен от 48 часа насам да сме спали има-няма 3-4 часа... - запресмята на пръсти Огнян.

Изведнъж светнаха фарове и ги заслепиха, ГАЗ-ката се изкашля, запращя, задрънча и внезапно се разбуча като повреден хеликоптер, като изпълваше целия гаражен хангар с гъсти облаци прегорял бензин.

- Скачайте, качвайте се, че пак ще спре! - започна да им маха редник Душков и всички скочиха на борда – старите войници в апаратната, младите – в телеграфната зад нея ...

- Аджерче, ти седни до мен, че ако нещо пак закъсаме да помагаш – повика го редник Душков и Огнян се настани в кабината до шофьора.

С подскачане и пращене камьончето достигна портала на поделението. Огнян грабна пътния лист от КПП-то почти в движение и най-после се поизмъкнаха от градчето с бръмчене сред кълба дим. Воланът изскърца с пронизителен писък и с героичен заден маньовър се озоваха на тъмното нощно извънградско шосе. Душата-шофьорче натисна пълен газ на ГАЗ-ката, за да настигне кордона от камионите на поделението, който светеше като фосфоресцираща гъсеница някъде напред в далечината. Героичната им съветска бойна машина засъска и запращя вече със всички сили – цялата се тресеше като космически кораб в черна дупка. Инерцията от скоростта нарастваше. И изведнъж – тън! - фаровете угаснаха и всичко потъна в непрогледен нощен мрак. 

- Какво стана бре, Душко ? - дочу се гласа на ефрейтор Княжев от апаратната.

- Есегасибехмемамаси, бе мимоза! Акумулаторът загасна ! - засмя се шофьорът.

- Аджерче, надвеси се от прозореца да гледай белите линии на сред шосето и казвай кога има завои! - добави той.

- Не може ли да спрем, Душко? Опасно е така...

- Не може.

- Защо бе? Ако спрем няма да запалим вече, а?

- И това, ама и защото ни заеба спирачката.

- Какво казваш?

- Спирачката не работи. Знам ги от ремонтното в Сливен, напълнили са я с вода, вместо със спирачна течност!

- Какво искаш да кажеш, че изобщо не можем да спрем?

- Не можем да спрем, дори и да искаме.

- А ръчната?

- Амчи то ние нямаме ръчна спирачка – нахили се весело редник Душков в мрака.

- Няма що! Много весело!

- Ти, Аджерче, гледай в чертите, да не отнесем мантинелата!

Огнян се надвеси през прозореца и вятърът от движението го блъсна и засвистя в ушите му. Рязко му се зави свят и пред очите му притъмня. „Сянка“ - помисли си той, без да знае защо. Усети, че губи равновесие и всеки миг ще загуби съзнание. Стисна здраво рамката на прозорчето, за да се окопити. Преминаха пред закъсал огромен ЗИЛ от военната колона, който беше отбил в страни от шосето. Огнян се загледа в него, за да види дали е „Космос 1“, в който имаше приятели. Внезапно фаровете на ЗИЛ-а ярко блеснаха в очите му – шофьорът беше включил на дълги. Напълно заслепен, Огнян се опита да извие глава в другата посока. Виждаше само черно, лентата на пътя изчезна от очите му. Отново му се зави свят. Вятърът просвири с всичка сила в тъпанчетата му. „Сянка !“ - сякаш някой изсъска със зловещ глас в писъка на вятъра. Огнян разтърси глава, за да се свести. Отново чу съвсем ясен металически глас - сякаш ехтеше вътре в главата му, съскаше: „Искам сянка!“. Огнян се стресна не на шега. Сърцето му подскочи и забумтя. Не знаеше защо се стресна така. И за трети път чу гласа във вятъра, още по-силно, по-страшно и по-отчетливо: „Искам сянката ти!“. 

...Цвилеж! Някой изцвили! И конски тропот... Съвсем ясен конски тропот от копита... чуваше...

- Какво става, Аджерче? Кой ще ми гледа пътя? - чу гласа на шофьора редник Душков в мрака. В непрогледния мрак. Пое си дълбоко дъх и малко се окопити:

- Извинявай, Душко. Зави ми се свят. Явно е от преумора. Видя ли ЗИЛ-а?

- А, „Космос 2“, космическата станция – обади се Душко. 

  - Чакай, а какво е това пред нас?

Очертанията на друг огромен ЗИЛ заплашително нарастваха в рамката на предното стъкло. 

- Леле! Това е „Космос 1“.

- При това спира! Защо спира?

Огромният ЗИЛ с гигантската радио-космическа апаратна „Космос 1“ явно спираше, за да помогне на закъсалия си по пътя близнак „Космос 2“.

- Леле! Мааму... - позяпна Душко.

- Не можем ли да спрем? Да намалим? - извика Огнян.

- Не – лаконично смоталеви редник Душков

- Спри газта! - изцвили Онян.

- Амче пуснах го съединителя, ам' фърчим по надолнището.... мааму Сливенремонтно... - мърмореше Душко Душков. 

Изведнъж изотзад им грейна ярка светлина – дълги фарове. Някой приближаваше отзад. Огнян се вгледа в пукнатото огледалце за обратно виждане и възкликна:

- Е, тва!..

- Този пък кой... някой се е засилил към нас точно в задницата ни! - чу се гласа на редник Тоньо Пунчев отзад от телеграфното.

- Космос 2 – поясни лаконично Душко и след миг добави: Оп'ля!

Тряс! - ГАЗ-ката се блъсна в задната броня на грамадния спрял пред тях ЗИЛ: Прас! - идващия от зад втори ЗИЛ се вряза в задницата на нещастното им камьонче. Славната малка ГАЗ-ка беше попаднала в сандвич между двете радио-космически станции.

- Кой си ти, бе? - чу се глас от към задния ЗИЛ – Душков, мърдай от там, бе, мърда!

- Не мога, няма да запали! - провикна се на свой ред Душко.

- Ей, Душков, луд ли си?! Спри бе, човек! - чу се глас и от предния ЗИЛ.

- Не, мога, Догане, сприрачната течност даде фира! - провикна се напред Душко.

- Ами ръчната! Дърпай я ръчната, Душков, бре човек!

- Амчи то ние изобщо нямаме ръчна, бе Догане – усмихна се с 24-каратовата си усмивка редник Душко Душков в мрака. 

Зад гърбовете им се чуваха вече заплетени един в друг гласове, засилващи се глъч и суматоха.

- Аджеров, Душков, какво става герои мои от теорията на катастрофите? - чу се да се извисява гласа на ефрейтор Камен Княжев от апаратната.

Огнян се хвана за главата, после усилено разтърка очи, докато въздишаше:

- Душко, Душко, е ей това се казва ... куцуз ... куц... уз ... куц...

И внезапно отново пак го чу! Конският тропот! Съвсем ясен и отчетлив тропот на конски копита... в главата ... сякаш в главата му...

На зазоряване ГАЗ-ката с телеграфната станция Т 5 на ефрейтор Княжев и екипаж пристигна в тайната база в полите на Стара планина, теглена на буксир от ЗИЛ-а с радио-космическата апаратна „Космос 1“. Шофьорът редник Душко Душков находчиво избра огромна локва с тиня, за да спре камиончето си в нея. ГАЗ-ката нямаше ръчна спирачка и поради наклона щеше да тръгне на долу, ако не се „закотви“ някъде. Когато колелата й затънаха до половина в лепкавата тиня, тя най-накрая заспа неподвижно. Първата част от приключението беше приключила. Огнян слезе и измъкна от телеграфното огромна тежка макара с дебели като смоци кабели и започна да ги развива. Огледа се наоколо – намираха се сякаш в дива букова гора върху килим от шума. По нищо не личеше, че е тайна свързочна база, но като се разровеше шумата под нея се подаваха отверстия и букси на заровени в земята кабели. Сателитните антени на станциите „Космос 1“ и „Космос 2“ (единствени по рода си в България!) вече бяха инсталирани. Шофьорът редник Доган в този момент заземяваше захранването на „Космос 1“ . „Готови за пуск!“ - чуваше се как се провиква командирът на радио-ротата инженер лейтенант Маркс Трифонов Славев. Огнян си представи как космическите радисти – неговите приятели от „Космос 1“ - вече кодират морзово съобщението „“Космос 1“ към „Космос 2“: До старши лейтенант Виден Жанов: Строго секретное: Кифлите с мармалад за войнишката закуска пристигнаха“ и как това кодирано послание минава през сателитната антена на станцията като радиовълни и се понася нагоре към небето, издига се над върхарите на буковата гора, минава между купестите облаци, потапя се в перестите облаци, преминава  през озоновия слой, пърха в стратосферата, подминава я и най-накрая излиза в земната орбита и се носи в открития космос и там в леденото вакуумно пространство открива мъничкия българо-съветски космически спътник „Лайка 681“, попада в неговата сателитна антена, разработена от Института по космонавтика на БАН и бива прекодирано от компютър „Правец“ и изпратено към предавателя на космическия спътник, който го насочва като космически радиосигнали обратно към планетата Земя, така посланието за кифлите отново минава през стратосферата, през озоновия слой, през перестите облаци и като си пробива път в купесто-дъждовните облаци се насочва право към едно зелено петно на земната повърхност – букова горичка в източна Стара планина, преминава върхарите на дърветата и влиза право в антената на радио-космическа апаратна „Космос 2“, която се намира точно на 1 метър от  изпратилата посланието станция „Космос 1“ и тогава разкодираното послание от съседа бива дешифрирано, записано от дежурния радист като бележка на листче от тетрадката му и немедлено бива занесено от новобранец на още три метра в ляво до щабния ЗАС на ротния Виден Жанов и след тази космическо-комуникационна революция старши лейтенантът най-после бива пряко известен за пристигналите в тайната база кифли. Но, хайде до тук, стига разсейване!  Огнян откри най-близката заровена букса и завинти кабела на своята апаратна в нея. Протегна се и се прозя, но изведнъж се стресна. Гласът на ротния Виден Жанов пискаше от към гърба му:

- Ефрррейтор Княжев, прри менкъ!

Камен Княжев беше замъкнат от ротния в базовата му ЗАС-ка, защото беше най-добрият войник-специалист по теорията на двигателя с вътрешно горене.

- Нужен ни е, защото съ говорри, че на прроверкъ при наскъ щял дъ дойди самиийъ генерал Борис Гербов Бойков. - поясни старши лейтенантът Жанов  и се разпореди ожесточено: - Г-н ефррейтор, искам ви денонощно на рразположение за достойно и отлично представяне на ротътъ по теорийъ на двигателийъ! - поясни старши лейтенантът и после посочи към Огнян с острото си противно пръстче – Рредник Аджеров вие ще поемите работътъ на телеграфнийъ механик и към вашътъ телегррафнъ станцийъ Т 5, но и към дрругътъ Т 3, тъй като рредник Захаррриев отсъствъ – наряд е! 

- Слушам, г-н старши лейтенант – на часа отговори Огнян.

Огнян влиза като сомнамбул в апаратната на телеграфната си станция Т 5-та. Тясно пространство метър на метър, но то е единственото му собствено място, като роден дом. До столчето е неговият таен тефтер. Трите дебели книги от библиотеката. В шкафчето с инструментите е скрил три писма от Урсула и няколко нейни снимки, в ляво -увита във вестник -половин бутилка водка, а най-долу дори е скатал най-забраненото и опасно нещо в поделението – уокмен. Ако го пипнат, че има уокмен могат да го пратят дори на военен съд за нарушаване на военната тайна и за колаборация с враговете на родината... Огнян напипва с пръсти ключовете в металното чекмедже и отключва една по една четирите тенекиени врати на секретната лампова апаратура, най-невероятното постижение на техническия прогрес от Първата световна война. Редник Аджеров отваря секретните документи и пратката от щаба с шифриращите кодировчици за засекретяване на мъдрото телеграфно съоръжение – азбестова кутия с нещо като перфорирани картонени билетчета. Поставя две такива билетчета в секретните жлебове – на първата и на втората засекретяваща апаратура. Завърта двата ключа, подобни на ключове на готварска печка и големите лампи просветват, по едрите допотопни транзистори и диоди започва да бие лек ток, светват няколко червени лампички – значи всичко е наред. Двете засекретяващи апаратури са включени. Засега. За минутка. Цък-цък – ето я и класиката: лампите примигват и помръкват и двете секретни апаратури угасват една след друга. Огнян вади амперметъра, за да открие изгорелите транзистори, диоди или бушони по веригата. Едната апаратура напълно отказва да даде признак на живот или поне индикация защо е умряла. Другата проработва временно след няколко ритника, безотказен способ при ламповите апарати, за който Огнян е научил от своя ефрейтор, който някога в детството си бил имал лампов телевизор „Опера“. При всяка засечка и при всяко отклонение на сигнала перфорираните картончета, наречени шифроващи кодировчици се дупчат и стават негодни и трябва да се заменят с нови. Използваните перфорирани хартийки пък трябва да се поставят в метална кутийка, наречена секретна урна и немедлено да се запалят и изгорят с кибрит до гладка пепел, за да не може врагът да ги плени и да разбули уникалния шифър от перфорацията им. Войник-свързочник, който не е изгорил продупчените секретни картончета до гладка пепел бива изпращан немедлено на военен съд за нарушаване на държавната тайна, предателство на родината и сътрудничество с нейните врагове. Наистина, и идеята да се ползват телеграфи с лампова апаратура сама по себе си е уникален способ за постигане на пълна секретност, тъй като на всякъде по света те са излезли от употреба още през 1917 г., но хитрата съветската армия ги ползва до 1958 г. и ги предава на още по-интелигентната българска войска, след техния надлежен брак, и така само най-секретната българска армия нарочно задържа старинните бракувани телеграфи в тайна трайна употреба чак до 1991 г., за да не може никой враг да разгадае командите на българските генерали, пристигнали по телеграф, какъвто никой никъде вече не използва от половин век. 

Едната засекретяваща апаратура явно е безнадежден случай днес – решила е да не се събуди, а другата – наританата – така и не желае да получи ясен сигнал и да сътрудничи доброволно на българския телеграфен механик. Два часа Огнян се опитва да изчисти сигнала, зарежда секретен картон след секретен картон, изгаря секретен картон след секретен картон до гладка пепел и най-после стрелката на потенциометъра се стабилизира. Редник Аджеров зарежда поредния шифровъчен кодировчик в жлеба и се включва в мрежата, с надеждата, че най-после ще успее да размърда схванатия си кръст. Апаратурата е предвидена да работи безотказно поне 24 часа, но това е било (а дали е било?) до бракуването ѝ през 1958 г. В настоящите времена тя обикновено отказва на всеки 10-15 минути, при което всеки път преебава шифроващата секретна хартийка-кодировчик. А ако не сте разбрали, повтарям: според устава под страх от затвор за военно престъпление повредената перфорирана хартийка, която е строго секретен военен документ, трябва да бъде изгорена незабавно и немедлено в урната за секретни документи до гладка пепел, след което да се замени с нова и апаратурата да се пусне отново, ако до тогава бушоните или лампите или транзисторите или диодите не са изгорели и ако изобщо е възможно да се изчисти сигналът. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по средата. Горният ключ отново зацепва. Клещи. Отвертка. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по...средата. Като по чудо проработи. Сигналът е чист и значи сега, докато не е прекъснал пак, Огнян търчи в задната част на камиона в телеграфната зала, за да получава и да пише съобщения по телеграфите. Което е по принцип работа на телеграфистите, но на тях им трябва още малко военна подготовка, за да научат буквите на кирилицата. Редник Аджеров отваря плика със секретната шифрограма, която трябва да изпрати по телеграфа: текстът гласи: „Кюлавте канцина бата иочда ноз корт нитая чиа копифтта в сесетото пълдемуморлайние на нето.  Ткот два а“. Това е шифрирано послание, което означава: „Кюнците на баклавата да изритат от коня два чифта копита в седемнайсетото пълнолуние на морето. Точка“ Това е шифрирано послание, което означава: „Командирът на ротата да получи от щаба два кашона кифли в 14 часа за войниците. Точка“ Огнян се връща в апаратната. По чудо сигналът е чист, лампите не са угаснали, апаратурата все още работи. Сега той трябва да изхвърчи на вън, за да извърши същите операции и в другата телеграфна станция Т 3-та. На вън цари пълен хаос. Командирите на роти търчат като корейци и козируват на многобройни генерали от София. Величествена гледка представляват двете могъщи космически радиостанции, разположени на метри една от друга – Космос 1 изпраща космическо сателитно послание на Космос 2. А пък и телеграфните станции, които редник Аджеров трябва да обслужи си ги бива – как иначе ще получим кифлите от щаба, ако не бяха те? Телеграфни станции Т 3 и Т 5, подобно на Космос 1 и 2, са единствени по рода си в България – само те в целия свят и в цялата вселена още работят с бракувана през 56-та и 58-ма руска телеграфна техника. 

Първият ден на учението за Огнян изтича в постоянно тичане между двете телеграфни станции, зареждане и изгаряне на секретни картончета в урни за секретни документи и чаткане на шифровани послания по телеграфите. Втората нощ продължава същото. В 22,00 часа редник Аджеров отива до щабния ЗАС на ротния си Виден Жанов, чука на вратата на фургона му и влиза. Ротни и взводни командири са се събрали пред отрупаната с туршия и кюфтета маса, задно с някакъв софийски генерал. Най-добрият специалист по теория на двигателя с вътрешно горене ефрейтор Камен Княжев им прави кафе. Шаката свири на акордеон хитът на Лепа Брена за виното и ракията. „Господин старши лейтенант, разрешете да доложа, позволете ми да се оттегля за няколко часа сън, някой да ме замести“ - изстрелва репликата си Огнян, но Виден Жанов отвръща пискливо: „Господин рредник, не ви съ позволява – въррнете съ нъ постъ си и изпълнявайте надлежнити си задания немедлено!“. Редник Огнян Аджеров е принуден да се върне в апаратната почти умрял за сън. В 2,00 часа през нощта секретните кодировчици-картончета свършват. Огнян си позволява да излезе за малко на вън. Той обича да ходи на учения, защото обича Балкана – обича и плътно черните балкански нощи, в които тъмнината прилича на течност, а тишината – на тъмен звук. Командирите пристъпват и притичват от време на време като попарени зайци, но само по станциите, а другаде – никакви проверки, нито от сержантския, нито от офицерския състав. Почивката трае 15 минути – точно в 2,15 ефрейтор Камен Княжев носи на редник Огнян Аджеров нова азбестова кутия с перфорирани хартийки, пардон, с шифриращи кодировчици. Гърчът започва отново.

Още от през нощта в апаратната стана изключително задушно и си личеше, че на следващия ден ще е непоносим мор. Първите зари на слънцето бяха удавени в мъглива мараня. Движенията на Огнян бяха станали вече съвсем забавени и некоординирани, чувстваше се сякаш плува в нажежен аквариум. Главата му сякаш беше пълна с памук. Погледът му се размътваше и клепачите му тежаха като оловни. Към 8,00 часа на вратата се появи редник Тоньо Пунчев – носеше на Огнян закуска – кифла с мармалад и канче с гореща ръж – войниците пиеха ръж, вместо полагащото им се кафе, защото командирът на поделението подполковник Коста Иванов прибираше кафето от склада, за го пласира на черния пазар. „Мерси“ - провлачи Огнян и стисна канчето с ръж и кифлата си. Отвори уста, за да отпие. Навън вече ставаше непоносимо горещо. Отвори вратата широко. В апаратната влетяха  няколко огромни оси-“чернобилки“ и гигантски комари, очевидно нещастни жертви на военен генетичен експеримент. Жуженето им унасяше Огнян. Той още веднъж отхапа от кифлата, но сякаш нямаше сила да дъвче. Стресна се. Видя кифлата си на пода, канчето с ръж – разлято. Беше заспал седнал на страни, с пълна с кифла уста. Сега разбра какво го събуди. През вратата надничаха скръбната физиономия и едрите руси мустаци на майор Руменов-Скърбела.

- Какво става господин редник? Защо спите, седнал с пълна уста? - гръмовно избумтя тъжно-внушителния майорски глас на Скърбела.

- Разрешете да доложа, г-н майор, не съм спал от близо 48 часа – рапортува Огнян, докато се опитваше да стане и да козирува на висшестоящия.

- Вървете да спите в шофьорската кабина, г-н редник, аз ще поема вашите задължения. 

- Слушам господин майор – изстреля Огнян по устав, все още с пълна уста. Замълча за миг и си позволи да добави крайно неуставни неприлични думи: Благодаря ви.

Майорът се направи, че не го е чул. Кимна му в посока към шофьорската кабина и седна пред лампите на апаратурата.

Огнян заспа като заклан. 5 часа сън за 5 денонощия безсъние. Събуди се от непоносимата жега. Сънуваше черен като нощта кон, който тропаше с копита, цвилеше като повреден камион и го гледаше право в очите, но нещо не му беше на ред – вместо очи имаше бездънни черни дупки. Огнян се измъкна от лепкавия тежък сън, цял плувнал в пот. Трябваше да излезе колкото се може по-скоро на открито. Пикаеше му се. Той се изтърколи от кабината на камиона и се олюля като се опита да стъпи на изтръпналите си подути крака. 

В обедната жега на вън картинката е следната. Не се вижда наоколо нито едни офицер или сержант – всички са се изпокрили от горещината. Докато някои от свързочниците се претрепват да щракат по разбрицани машини, шофьорите, чиято работа е да бездействат са обхванати от непоносима скука. Тайните запаси от ракия са станали изключително дефицитни, а е досадно само да се спи. Жегата е нетърпима и шофьорите му намират колая като се покатерват на покривите на  бронираните камиони, събличат се по слипове и почват да се препичат така на импровизиран плаж. Особено популярна беше станцията „Космос 2“ – покривът й се беше препълнил с препичащи се шофьори по слипове, защото те ползваха сателитната й антена като импровизиран плажен чадър. 

Огнян се усмихна със симпатия на полуголия редник Душков, който му помаха от покрива на космическата радиостанция, като му сочеше полупразна бутилка, вероятно с домашна скоросмъртница. Видя как редник Доган се кърши в талията, гол до кръста, вероятно показваше специфични движения на кючека или гюбека. Кючекокрация! От това на Огнян му стана още по-смешно и той за пръв път от пет денонощия се усмихна цялостно с привлекателната си и малко хищна усмивка. Протегна се хубаво и се прозя. После кривна в един гъст лещак зад преплетени стари едри букове, за да облекчи належащите физически нужди. 

„Този нагъл бук ме гледа“ - помисли си Огнян, докато се взираше в релефа на едно вековно дърво, който много приличаше на женско око. Действително буковете често образуват по кората си форми, които досущ приличат на човешки очи. Старите букови гори всъщност приличат на гори от очи, гори от гледащи дървета. Някои от тях са странно оплетени едно в друго като любовници в прегръдка, а на други са им излезли корените и напомнят ту на причудливи папала, ту на странни крайници, ръце, лапи и крака. Днес всички те обаче бяха замрели от непоносимия летен зной, цялата гора тънеше в омаломощена тишина, не се чуваха нито птички, нито дори жужене на мухи, пчели или оси. Дали вече да не отиде да смени почтения майор Скърбела или да се присъедини за малко към импровизирания плаж на шофьорите на покрива на ЗИЛ-а, мислеше си Огнян, докато закопчаваше копчетата на брезентовия си униформен клин в гъстия лещак. Докато мислеше това, той се заслуша. Някъде не далеч зад гърба си дочу напрегнати човешки гласове и тракане на военни ботуши. Стори му се, че ясно различава гласа на командира на поделението подполковник Коста Иванов:

- Другарю генерал майор, сега сам с очите си ще се убедите в техническото съвършенство на свързочните войски на Първа армия. Погледнете насам...

Безжалостното нагло любопитство, което цял живот го измъчваше, пришпори Огнян да се измъкне от лещака и да погледне какво всъщност става.

Видя доста комична гледка: ротните командири, придружени от висши офицери, развеждат 10-тина софийски генерали и им демонстрират бойна готовност. Комичният ефект произлизаше от вида на един огромен генерал с масивна челюст и ниско чело, който приличаше повече на трикрилен гардероб, отколкото на жив организъм и явно ползваше за униформата си специален шивач. Около него подскачаха като кукли джуджета следният антураж: 1. прегърбен и мрачен командирът на полка черничкият подполковник Коста Иванов, с лилави торби под очите, 2. истерично пружинаращия паяк сенокосец старши лейтенант Виден Жанов, ротния му, 3. до него надутия като разгонен пуяк ротен на радистите инженер лейтенант Маркс Трифонов Славев, 4. ротният на телефонистите, отнесеният плешив очилатко, старши лейтенант Бригадир Плевневски, и 5. още цял куп подобни офицерски насекоми, които кръжаха около генерала като мушици около масивна купчина тор. Само майор Радан Руменов - Скърбела липсваше, защото в този момент заместваше редник Аджеров в телеграфната станция Т 5-та. Огнян се досети, че обемистият генерал трябва да е хитът на сезона – влиятелният на международно ниво Борис Гербов Бойков. Това обясняваше мрачния вид на подполковник Иванов, който очевидно не можеше да диша генерала, но трябваше да му се слага, за да запази позициите си и страдаше от тази душевна колизия, както и подмазваческото подскачане на Виден Жанов, който не можеше да сдържи неземната си радост, че командирът на полка най-после е унижен кретен. 

Генерал майор Борис Гербов Бойков беше направил кариера, защото беше родом от единственото традиционно комунистическо шопско село в Софийското поле - Мировяне. Дядо му Бойко-Мутре Пенев уж бил приятел с Гьоне Крушкин – един от първите членове на синдиката в Кумарицка околия, сподвижник на БКП и участник в Септемврийското въстание. На село пък се разнасяха легенди, че Гербо – бащата на генерал Бойков - уж бил кръстен така, защото уж бил незаконно дете на някой си от царските регенти от сакскобургготската рода, а според други самият генерал Борис Бойков бил незаконно дете на диктатора Живков. Тези непотвърдени слухове помогнаха на Борис Бойков да направи завидна кариера в завода – в Кинтекс. Зададоха му поверителна задача по конфиденциалната търговия. Той с умиление се спомняше мускулно-опорния си апарат от времето на официалния нелегален трафик на автомати Калашников за ислямската социалистическа революция. След провала на операцията в Италия от КПСС му дадоха най-отговорната задача – това беше звездния му час – в сътрудничество с изпълкома на КГБ той отстрани лично и чрез поръчителство 82% от ненадеждните другари от кораба с проваления разкрит товар, а още по-важното беше, че успя да договори потулването на скандала с колегите от ЦРУ и така получи важна мисия за международното сътрудничество с американските и английските другари, които обезпечаваха банковите дела по сметката на КПСС в Лондон. Това че Бойков не отбираше от английски само увеличаваше уважението на другарите му от КГБ и КПСС, защото според техните представи американските колеги бяха длъжни да говорят на руски, а всеки верен социалистически кадър, който не разбираше вражеския им английски език се приемаше като по-надежден другар на партията, защото нямаше опасност да се подаде на империалистическа вербовка за чуждите сили. Борис Бойков спечели пълното доверие на съветските си другари под ръководството на самия агент „Путеводител“ - Констанций Рублескупейскин - и там при тях в централата им в София беше обучен и провъзгласен за генерал. Говореше се, че неведнъж се е срещал с шефа на ЦРУ под прикритие, който лично му подарил нефритена статуетка с древен фалически символ, а шефът на британските служби в знак на почит към Генерала му изпратил макет в цял ръст на прочутата статуя с пикаещото момченце от Брюксел. Самият Борис Бойков с умиление си спомняше старите времена на трафика и израстването в международната кариера, когато беше млад, здрав и силен и беше най-перспективната футболна звезда на Мировянския стадион до завода. Сега атрофиралите му в тлъстини мускули му пречеха да се движи и често го задушаваха, нарушаваха кръвното му налягане и му причиняваха задъхване и сърцебиене. Подчинените му сега тайно май му викаха Тиквата. А някога футболните му другари от село го наричаха йогата и будисто за неговото невъзмутимо спокойствие и зарад' двигателно-опорните трикове, които правеше като централен нападател... А какъв майстор беше по Самбо! Ех, някога той беше съвършен! Съвършен като Рамбо, като Силвестър Сталоун в „Кобра“, като  Шварци в „Чревената Соня“, ех, младост, младост... Но Борис Бойков беше все още безупречен и имаше само една единствена емоционална слабост – обожаваше да го харесват и обичат и мразеше да му се подмазват и подиграват. И тъй като в момента цялата свързочна войска едновременно му се подмазваше и подиграваше, той вътрешно се отвращаваше - душевно потиснат, изморен и раздразнен.

- Погледнете Космос 2, нашата гордост, другарьо генерал майор – хъхреше прегракнало командирът подполковник Коста Иванов.

- Но какво е това на покрива?! – изрева генералът, внезапно съзрял как шофьори по слипове си подмятат шишето с последните остатъци от ракия под сянката на космическата сателитна чиния.

- На покрива ли?... А,...нищо?... - гласът на Коста Иванов съвсем потъна и изсъхна с напълно покрусена въпросителна интонация, като на атеист, който току що е видял летящ във въздуха християнски светия с нимба.

- Какво нищо, господин подполковник?! Какво нищо?!? На това ли му викате нищо?!? - изгърмя със все сила гръмовержеското гласище на генерал майор Бойков.

Защото нищото на покрива се състоеше от десетина потни шофьора по слипове, които се препичат на слънце върху космическата станция и ползват сателитната й антена за чадър.

„Ей сега я втасахме“ - помисли не без основание Огнян.

И наистина, реакцията не закъсня. Само след десет минути се чу ррръкащия истеричен фалцет на Виден Жанов:

- Напрредкъ всички! Пълна бойна готовност! На-е-бе-ее-ее-гом !

- Рррррредник Аджеррров и за теб се отнася – изсъска командирът на корейците на опитващия да се вмъкне незабелязан в телеграфната си станция Огнян – веднагъ съ пррривидете в пълно бойно снарррряжение. Ша носити всички димки, гррранати и патрронни и лично шъ пррроверя как сте си изчистил и смазал автоматъ си! Бего—о--ом маррш!

След десет минути цялата телеграфна рота, начело със злополучните шофьори бягаше, дрънчеше и се тресеше като гигантска металическа стоножка по склоновете на Стара планина и газеше с кубинки мравуняци, дупки на смоци, жабурняци, зелени морави и горски билки.

Навярно читателят някога си е задавал въпроса какво става, когато човешко същество бива докарано до крайния предел на жизнените си сили. Смее се. Поне Огнян се смееше. Състоянието, от което не може по-нататък, състоянието на краен предел, близко до смъртта и до пълното изтощение води често до трансови изблици, на прага на последния транс – агонията - избликва необяснима еуфория. И сега Огнян се смееше без причина, смееше се вътрешно, смееше се външно. Всичко му беше страшно забавно и приповдигнато, без да има видима причина за това. Автоматът Калашников продължаваше да го блъска в гърба, сакът с противогаза и мешката с тенджерите с дрънчене се тряскаха в двете му бедра и подскачаха, сандъкът с димките, патроните и гранатите изпъваше сухожилията на ръцете му до скъсване, краката му вече не го държаха и мускулите на бедрата му искаха да откажат да се движат, каската се клатеше и удряше челото му, а той се смееше. Усещаше обаче, че всеки миг може и да не издържи. Можеше ли да напрегне още волята си, да изнасили силите си още една минута, пет минути, можеше ли? Той не знаеше дали може, опитваше се да мисли за друго или въобще да не мисли. „Ако наистина нямам повече сили просто ще припадна, помисли си той, а щом не съм припаднал, значи още имам сили.“ „Ама разбира се, че всичко е наред, всичко е супер – помисли си след малко – просто човек или е жив или умира, щом още не съм умрял, значи съм си супер, ха-ха!“ И той се засмя този път с пълно гърло. „Колко е забавно всичко! Животът е невероятна забава – да си жив... Ха-ха!“ Кордонът от изтощени до краен предел войници в пълно бойно снаряжение започна да се спуска надолу, спускаха се по нанадолнището на склона, някъде към полите на планината. „Ето, че ще издържа, надолу помага гравитацията, само да я следваш като автомат. Автомат ли? Еба си забавата! Ха-ха!“. Ротният Виден Жанов, взводният Иван Христов Калугеров и старшината Лука Андреев се бяха изчервили като домати (ха-ха!), очевидно и те вече се бяха изтощили, макар че бягаха само по рубашка и само с по един пистолет Макаров на кръста. Съвещаваха се нещо в движение, задъхани в тръс. Явно ротният търсеше място, подходящо за стрелба и за хвърляне на димки и гранати. Стоножката от въоръжени до зъби войници слизаше все по-ниско в падината. Долу под тях се мяркаха поляни и просеки и зелени корони на дъбове. 

- Ето тамкъ – посочи нещо ротният Виден Жанов – видяхте ли онъзи тръкийскъ мугилъ?

В главата на редник Огнян Аджеров сякаш отново изтракаха копитата на кон…

(ПРОДЪЛЖЕНИЕТО СЛЕДВА)

ПП: В следващата глава, в някой следващ брой, ще разберете как върху една тракийска могила сянката на редник Огнян Аджеров попадна под копитата на кон, язден от призрачно видение на древно-тракийски Херой, наподобяващ картинката от гърба на жълтите стотинки и от тетрадките за първи клас от детството му…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023