Петър Канев - Джихад хайку

Взривът се въргаля под масата. Отброяваме сърцебиенето като часовников механизъм за края. Любовта е метеор в мъглявината на живота на Петър Канев.

Александър Арнаудов

ДЖИХАД ХАЙКУ ПОЕМА

1

Саат до взрива.
Ибн Халдун се въргаля под масата ми.
В речника на Исляма пише, че
не е бил разбран от съвременниците си.
Дали пророкът е опитвал вина?

2.

200 мигания до взрива.
Искам да бъда сертифициран „а“ валиде султан,
но не мога да проумея пола си.
В душата ми има харем, обсебен от власт
на евнуси.

3.

3000 стъпки на депутати до обсерваторията.
В млечния ми път
звездите ми са скрити от месечния ми цикъл,
дървото на живота в небето е отсечено
от Заратустра.
Благият Мани е одран жив пред градските порти в подлеза
от караула пред президентството на ума ми.
Върху кървава луна в устата на мъченика Али
от хартията на фермана ми израстват сякаш филизи.

4.

Четири колби зло, докато крия в чалмата си стихове за правдата на неверник.
Шехерезада е занемяла.
Задръжките-държанки в държавната ми сигурност – дали са ялови?
В утробата на валидето кое остана плодно?

5.

Пет стълби на вярата до взрива в събранието на народа.
Новият халиф е длъжен да удуши братята си
сред виковете на милета на площада пред Министерски съвет.
Надарени, надарени, защо не си остана щъркел?

6.

Шест по шест шестици до взрива на отличника - в плен в мен.
Шейтанисти правят третото си жертвоприношение на човеци
на всеки километър по автомагистрала Струма.
На границата на Северномакедонските съединени щати
последният млад българин, убил жена си, е задържан овъглен
от пашата на Брюксел в Албания.
С баща му са натъпкали трупа на душата ми в куфар
и са го изхвърлили на бунището
до автомагистралата край Перник.
Ето защо
там стават катастрофи.

7.

Седем сърцебиения до взрива или до провала.
Но главата ми вече се търкаля по площада.
Последната катастрофа е на живия свят на човешката ми природа
със всичките ѝ дюни и орляци, гори и урви, мусони и пасати,
зъбери и пущинаци, и райски градини, удавени
от полезни изкопаеми.

8.

След осем херца ревербарацията ми заглъхва.
Осем милиона години до взрива след секунди пред парламента.
Бог е непорочната роза.
Главата ми се въргаля по площада – изгнила.
Но сърцето ми още бие живо
в члена ми на първия хомо еректус
и пръска фонтани от кръв по жълтия паваж - през врата.

9.

Девет червени струйки лъкатушат към канавката пред вратата - невидимка,
Четиредест разбойници идват с миячни машини
преди истинския взрив – големия – забранен от общината
заради шума - на мъглявините и на живота.
Всяка правда се пише с кръв по улиците.
Но аз вече някак си не искам правда,
Не искам да я пиша, не искам да я мисля,
Може би, защото, без глава, пак мисля само със сърцето.
И то си мисли как най-много обича локум с рози, и баклава с шам фастък,
И розите – червени и розови – всички рози
В лехите
На малката градинка
В дома на баба.
Отвори се!
Отвори се, розово!
Дъжд вали по експлозива на Али.
Фитилът едва едва пращи.
Дими тънко и пеещо – но до Бога.
Ето каква е причината
За мръсния въздух
В столицата
И в духовете в стратосферата
На душите ни задушени в локдаун.
Роза моя!
Отвори!
Отвори се, инструменте!
Ледниците се топят, господа съдебни заседатели!

10.

Сълзи и гори в пустините.
Черният камък се разтопи като метеор в сърцето ми.
Любимата ми миризма се връща в обонянието, в нюха ми.
Беше ли водата ни в розово?
По капките на „Обичам те“ светват отблясъци.

КОЛЕДА В ПУЕРТО РИКО

„There’s a place for us“

(либрето на „Уестсайдска история“)

Чико,
има място за нас.
Коледа е.
Дъжд вали върху кървавия залез.
Славяните в мен ме принасят в жертва
за пролетното си тайнство.
На масата стои уиски Погс и вълшебна лампа
с пластмасови животни около пластмасова елха
върху пластмасов сняг
от Китай.
Шейн Макгован и Дъ Погс пеят в тонколоната за лятото
в Сиам.
Снежанка е под елхата ни.
Аз съм снежинка.
Казват, че майка ми е пролетта.
Баща ми е дядо Мраз –
- убих го отдавна -
отдавна, когато престанах
да вярвам
в него.
И майка ми ще ме погуби
за това -
за коледното ни парти днес
дядо Коледа и баба Марта
са се събрали да похапнат
печено климатче.

Сърцето ми е Снежанка.
Замръзнало е в раните, в прабойните, в прободните
от пуарторикански ножчета.
Ледът го държи здраво и цяло.
Но слънцето вече го разтапя.
Кафемашината е опасна.
Любовта ми в нея е на път да заври, да свари мозъка ми,
напразно я поставям във фризера ни
до развалените замразени чушки.
Пробойните са разтапят – и кръвта ще шурне всеки миг.
Ще опръска тавана ни. Точно до полиелея.
Фонтаните ще изригнат навсякъде в мораво алено.
Дядо Коледа се е свил до парното на кравай и се топли.
И толкова съм изморен, че
нямам нищо против смъртта
да изтече от сърцето ми,
сърцето ми да се стопи в киносалоните
да капе през очите ми,
във всичките киносалани в София
по пода е мокро от алено.
Краката ми останаха вкочанени боси в парка
през нощта.
И изгревът ще дойде,
когато нямам вече сърце в гърдите си,
а само пробит мех зад космите
и последна бучка лед в гърлото.
Там има място за нас.
На масата.
Във вълшебната лампа.
Сред пластмасовите животни до пластмасовата елха
върху пластмасовия сняг
от Китай
в коледен дъжд.
Близнаци
там сме
с теб
в Сиам
в лятото,
което никога не свършва
след всички векове
там сме.

Там сме.

Там сме,
мили Чико.

КИСИНДЖЪР

Лайната понякога могат да бъдат и много лустросани.
Същото се отнася и за лайната в нас.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022