Палми Ранчев - Миризмата
Животът е отвратителна миризма. Взираме се в съвремието. В такива дни не се случваме в слънчевата пунктуация на Палми Ранчев.
Александър Арнаудов
МИРИЗМАТА
Някои, ще ги нарека „наши
съвременници“, миришат лошо.
Не е обикновената миризма
на хора, изпотени от работа,
отчаяние, надежди, разкапана
вяра, или продължителен страх.
Не изчезва, ако се къпят три
пъти дневно, киснат в джакузи,
използват скъпи парфюми, соли
и мазила. Миризмата се носи
над дворци, вили, бизнеси, над
ловните им стопанства и села.
Над множеството поръчани,
измъчвани, рекетирани, лъгани,
изнасилвани, бити, ограбвани,
гонени и убивани себеподобни.
Над главите им, докато говорят
в Парламента и ги награждават
със Стара планина, или отказват
старопланинското отличие.
Над правителствените постове,
над способността им да крадат
милиони и дори милиарди,
без угризения. Над жалката нужда
да показват модни костюми, скъпи
часовници, телефони, очила.
Докато дават интервюта повтарят:
„демокрацията е застрашена“,
„народът го иска“ , „ не, суверена“,
„разбира се, че той“, „лявото“,
„дясното“, „справедливостта“,
„общото благо“, „ще се борим за“,
„правото, истината“, „за всичко“,
„ще се стремим“, „ заедно, ние…“
Тяхната миризма, съгласете се,
тогава става особено отвратителна.
СЛЪНЧЕВА ПУНКТУАЦИЯ
От тази нощ си спомням
светлината – червена,
кърваво червена. Кръв
от залязващото слънце.
Лъчите се раздвижиха,
превърнаха се в редица
запетайки - без точките.
Над тях видях една ръка,
и после пръсти на човек
с мачете. Около дръжка,
която здраво стискаше.
Той е жесток, естествен,
последователен. Потаен –
и на всички е известен.
Докато озарен подрежда
обезглавени запетайки.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Навсякъде полицаи –
овластени създатели
на абсолютното нищо.
Заедно с официални
охранители - и други
охранени с униформи.
Нараства множеството
изпълнители - съгласни
на подчинение - от което
вони отвратително
изроденото подобие
на ред и справедливост.
Кога ще изчезнат?
В арогантна тъмнина, в сенки,
и празно пространство –
разраснало страховито.
Винаги съгласните
с вечната несправедливост.
Искам да се бия с тях –
а само ставам по-уязвим.
Нека поне да научат
в чии муцуни ще се изплюя,
докато се топят жестоките
ледове в душата ми.
Накрая с пулсираща
от усилия глава – и зъби,
строшени от стискане –
ще се разлетя на парчета.
Предложил им нагоре
всички заедно да полетим.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024