Палми Ранчев - Животът

Думите прозират върху мълчанието. Отдавна сме си казали всичко. Не сме сами в пространствата на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

ЖИВОТЪТ

Жената теглеше количка
с различни скъпоценности,
събрани рано сутринта
от боклукчийските контейнери.
Ядно говореше: Някакъв!...
Отвратителен смотаняк!...
Адски гаден скъперник!...
И същевременно алчен!...
Уж го чувстваш… В теб е…
После… Никакъв го няма…
Нежно ще те погали…
И веднага те рита в задника...
Гаден тип!... Той, мамка му!…
Крещеше, обвиняваше,
обиждаше го зло… Него!...
Нямаше никой наоколо!...
Все пак Той присъстваше.
Разбрах за кого още говори.

НЯМА ДА Е САМА

Тя подреди пейката, на нея щеше
да пркара следващите два часа.
Сложи отдолу раницата с ценните
вещи. Седна. Извади огледалце.
Начерви се. Заприлича на жените,
които седяха, или щяха да седнат
на съседните пейки. Забеляза
в длечината да подтичва куче.
Кръстосваше зелената морава.
Накрая приближи, сви се в краката й,
направило своя избор. Или откритие.
И ти ли, съпо, искаш да бъда
като жените на моята възраст? –
попита тя, стоплена от кученцето.
Повече не му задаваше въпроси.
Поклати глава. Нямаше да е сама.

БОГ

Някой отдавна говори в главата ми.
Едва се чува, шепти, а иска да го записвам,
настоява, досадникът му с досадник.
Какво ли толкова важно ще каже?
Дори не съм любопитен да науча.
Пускам телевизора, запушвам си ушите,
оглеждам – къде да се скрия. Наблюдавам
как думите надигат в мозъка ми къртичини.

Бавно израстват, издигат се, стърчат.
Накрая се досетих кой още говори.
Познах го по ехидно изкривената устна,
предният му горен зъб – разклатен от удар.
И ореолът около главата – тъмнееше.
Беше запалил фас от цигара. Каза ми!...
Не, първо дръпна дълбоко, задържа дима,
чак тогава ми каза: Всичко отдавна ти казах.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021