Надежда Тричкова - Хоризонтът беше чист

Надежда Тричкова е родена през 1993г. В София. Завършва Американския колеж в София и Единбургския университет със специалност „Международни отношения“. За кратко живее и в Мадрид, а после се връща в родния си град. През 2017г. става лауреат на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Получава награди и от конкурсите „Добромир Тонев“ и „Славейковата награда“. Дебютната ѝ стихосбирка „Лентата е почти изснимана“ (ИК „Жанет 45“, 2018) е номинирана за наградата „Николай Кънчев“ и е отличена от конкурса „Южна пролет“. Стихотворения на Надежда са публикувани в сп. „Страница“, сп. „Съвременник“, в-к „Еволюция“ и други.

*
Хоризонтът беше чист от облаци
и намерения.
От кърпата в краката ми се отдели едно тяло,
насъбрало слънце,
едно тяло, което не бях възнамерявала да обичам,
но ето: наблюдавах мирното му настъпление към водата
и се усмихвах неопределено,
очарована от движението.

А в далечината някой люлееше хамаците на желанието;

една спокойна, здрава ръка
пускаше хартиени лодки, препълнени с чудо:

бях във всички тях
и в никоя,
бях радостното приплъзване на греблата,
блясъкът на лефера,
светлината на новия ден…

И все пак
нищо от това не бе достатъчно основание
да допусна лая на щастието
в себе си. Набързо целунах влажната му муцуна
и отново заповтарях същите бездънни думи,
като мантра:

Не си позволявай да забравиш, че си само турист
във владенията на това блаженство;
не си позволявай.

Приятелки

Стадо сърни
в смеха на приятелките ми.

Нежни копита разравят почвата
на тази най-обикновена вечер,
а ние,
седнали на кухненския под по турски,
говорим за живота, който предстои.

Шумоляща гора
в смеха на приятелките ми

и никакво усилие:
сърните идват неповикани
и доверчиви,
животът просто се случва,
унесен в равномерното си дишане.

Все повече заприличваме
една на друга.

Варвара

Автомобилът катереше бавно
стръмния път.
Наоколо: стотици разпилени светулки,
аромат на топли
летни треви.
В чаената чашка на нощта
искряха бледи па́ри.

Ръката ти, провесена през прозореца,
се здрависваше с вятъра,
дирижираше собствен пейзаж.

Ръката –
тази тънка
порцеланова лъжичка

в отварата от светлина.

Телескоп в ръцете на дете

Небето те викаше:

звездите бяха фини
запетаи светлина,
оградили името ти.

Дълго след като те нямаше,
продължавах да се взирам
в блясъка на този почерк,

произволен и суров.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022