Мона Стоянова-Хатиб - Тъмен килер

Оцеляваме в бездната на света. Затваряме очи и преминаваме през неизбежната отчужденост. Ние сме просто човешки същества в стиховете на Мона Стоянова-Хатиб.

Александър Арнаудов

Депресия 

Неразбрана младост 
Уморена мъдрост
Неизбежна отчужденост
Непоискана прошка
Неизговорени думи
Тъмен килер, който никой не вижда
Затворени очи
Свита душа
Но, признай си
Ти си просто човешко същество
С туптящо сърце

Изгубен 

Редом с тълпата вървиш
и чуваш шума от крачки и разговори
главата ти е намачкана хартия
но си толкова изгубен, че
отказваш да изживееш болката
за това спираш да дишаш
забравяш как се диша
защото всеки път, когато си поемеш въздух
ще си спомниш, че там някъде боли...
и капките дъжд не биха могли да те успокоят
тъй желаното доверието го няма
а ти си изгубен...
безвъзвратно
и ето човек се учи да цени истината
докато лъжата не го погуби.

Жена 

Жена си, ще търпиш...
Жена си, на всичко ще носиш
Сълзите са за през нощта
Сълзите са за бездната, която никой не може да види
За бездната, която отдавна е станала твое скривалище
Жена си, а не ли е същността ти да бъдеш
въпреки скритите страдания
въпреки ушите, които никога няма да те чуят
въпреки очите, които никога няма да те видят
въпреки смеха, който не спира да кънти в душата ти
онзи смях, който те унищожава вътрешно 
иронично, тъжно, безмилостно 
защото си жена и от теб се очаква
да бъдеш силна 
такава, каквато си 
и да нямаш понякога сили, вървиш 
обичаш
кръвта пулсира във вените ти 
почивка не ти дава 
никога не утихва
защото си жена 
и само ти можеш да оцелееш в бездната 
в света... 
само ти можеш да даваш сили, когато последната сълза се стича по бузата ти...
когато безразличието се опитва да те погуби
но ти не може да му позволиш да спечели
защото просто си жена.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021