Митко Ламбов – До последен дъх

Самотно гребем в огледалото на съзнанието. Съдбата ни е престъпна небрежност – съвсем безименна в щедростта на Митко Ламбов.

*
Щедростта
е майчина гръд.
Като бистър поток
деликатно кърми
празнотата
между цветовете.
Търпеливо подканва
пеперуди и цветя
да посегнат
и си вземат багри
(колкото им са
необходими).
С уязвим усет
подминава упреците,
че подарява
нещо божествено
като свое.
И съвсем невидима,
и съвсем безименна
дирижира хора
на онемелите от шамари.
За да се роди от песен
по-достойна във възторг,
за да удари чинелите
на човек и човечество,
на обидното отношение
и престъпната небрежност.

*
Видях, как плаче
крадецът на усмивки
и старателно връща
библиотеки с писма.

Как носи в наследство
измамно опрощение,
а забрава и мъгла
му стават на крака.

Как гаси търпеливо
предателски войни
и като мъртвец
отказва да се намери.

Как стъпва като бог,
има смелост за мечти
и галантно е лишен
от интимност.

Как троши със светлина
ядката на мрака
и от гола вяра
сътворява чудеса.

Видях, как плаче
крадецът на усмивки
и разсмива суетата
на намръщени безумци.

*
С блажен поглед замръзвам.
Разказвам любовта
чрез танц, а не с победи.
Самотен греба
в огледалото на съзнанието.
Отказвам да порасна.
Надничам зад пладнето
като връх на игла.
Зашивам деликатно грижи.
И благодаря за наградата,
че живея влюбен.
Че вплитам спомени
в съдбовните шевици
на бъдещето.
Че светът е по-красив
от красивите мечти.
И дори напълно свободен
с третото си око
се взирам само в теб

... до последен дъх.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024