Мирослава Панайотова – Сняг

СНЯГ

 Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло.

 Лора вече не можеше да бъде искрена с него, защото той не се усмихваше. Не я гледаше, а драскаше с нокът по масата и местеше часовника.

 - Защо направи това? – попита го тя.

 Той се усмихна, но вече по непознат начин.

 - Можеш да правиш, каквото си искаш, когато си с нея – каза тя. – Можеш да ѝ обясняваш света. Тя не говори никога. Да бъде с всички и с никого, да мълчи като риба – това е нейното призвание. Ще говориш ти, обичаш това и говориш добре. Топлият ти глас запълва пространството, заглажда пукнатините, прави въздуха мек и гальовен. Сладост се разлива по тялото ми, когато те слушам. Омайваш очите ми. Но ти толкова обичаш шума около себе си, че жертваш заради него всичко, дори достойнството си.

 - Твърде много си приличаме с теб, за да можем да живеем заедно – каза той.

 Все пак, помисли си тя, вън вали сняг.

 След като помълчаха малко, Лора реши да смени темата:

 - Виждаш ли снежинките?

 - Да, виждам ги, и какво от това?

 - Красиво е.

 - И какво от това?

 - Нищо, просто е красиво. Важното е,че гледам заедно с теб снежинките. Не е важно с коя ще бъдеш, важното е, че ние чувстваме по еднакъв начин красотата, обичаме света по еднакъв начин. Аз не мога без теб. Аз съм в теб и ти си в мен. Не мога да те изтръгна от себе си. Това единствено има значение.

 - Не – каза той. – Важно е, че ти постъпваш като дете. На теб не може да се разчита. Ти си лекомислена и вятърничава. Ти просто си безумна.

 - Подражавам ти – каза тя.

 Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло и безумно.

СТИХОТВОРЕНИЕТО 

Стоян беше много упорит. Хиляди пъти поправяше това стихотворение. Но все не можеше да постигне желания резултат. Все нещо му се изплъзваше. Постепенно превърна писането на това стихотворение в професия. Всяка буквичка оглеждаше от всички страни, но отивайки на работа, му идваше наум, че с нещо то изглежда недовършено. Мислеше за него и когато сядаше на стола, изпиваше кафето, научаваше клюките, прочиташе вестника, попълваше кръстословицата, отиваше до съседната стая, за да види какво правят другите и се връщаше обратно.

 Разговорите наоколо не му пречеха. Преди двайсет години, когато започна стихотворението, не отговаряше на въпросите, но после се убеди, че въпросите не му пречат - дори се включваше съвсем активно в обсъжданията, провеждани в стаята. 

 От време на време поглеждаше към прозореца. Особено тъжно му ставаше, когато вън валеше дъжд, когато грееше слънце или духаше вятър. Не обичаше и дъжда.

 - Искаш ли закуска? - попита го днес Таня, която беше на съседното бюро. - Отивам до павилиона. Да взема ли и за теб?

 - Не, сега не съм гладен. Може би утре, може би довечера, може би никога, може би някога ще огладнея. Но не мога да ти кажа сега.

 - Искаш ли или не искаш баничка? - повтори настойчиво тя.

 - Стига с тия банички.

 Тя излезе, в стаята остана само Мария.

 - О, колко е топло! Това слънце така ми блести в очите! Какво стана, написа ли стихотворението?

 - Не.

 - Дай аз да го напиша - каза тя почти сериозно.

 - Хайде, напиши го - отговори той заядливо.

 Тя оправи бретона си и придърпа стола си до неговия.

 - И защо ти е това стихотворение? - погледна го Мария.

 - Не знаеш ли?

 - Поне мен ли отписваш там?

 - Не те отписвам, само те описвам - отвърна той и затвори прозореца, който, чудно, не му вършеше никаква работа.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024