Марин Маринов - Някъде
НЯКЪДЕ
„След моето време, след твоето,
когато чувството възвърне сладкия си полъх,
ще бъдем вече истински самотни
в твоята вечност, в моята -
ръката ми, о, ръката ти!”
Трудно ми е за разбиране защо човек трябва да носи тегобите на други животи, да носи тъгата на други хора, отминали отдавна, които даже не познава, да обиква скръбта, дори когато тя отмахва паяжините на забравата с меланхолните си пръсти и ни достига; и все тази кръвна памет, наследена по някаква несвършваща причина, обсебва животите ни бавно, такт по такт, както махалото на стенния часовник отмерва съобщенията с кукувичи глас, както преминаваме от разказ в разказ всеки ден и гледаме как розите горят, подобно на високи бели свещи, в сърцето на зимата. Поне мога да избирам спомените си, макар да извират хаотично от всякъде, един през друг, дори от скъсаното копче на ленената ми риза, захвърлена в скрина, / виж това лице от снимката, някога младо, как разтегля восъчните си бръчки/; може да съм споменавал за небесното момиче в някоя от непоносимите си вечери, с очи помръкнали от взиране в морето, тя се разтвори в слънчевите вихрушки на една мъглива утрин, докато връзвах лодката за дървената скеля и слушах накъсания синтаксис на дроздовете в близката горичка.
Вече е девет вечерта и е време да се обади; винаги ми се обажда по това време и винаги се случва едно и също, без да съм мислил предварително, дори се опитвам да го избегна, а то сякаш нарочно подрежда нещата така, че едва излязъл от усукванията на следобедната меланхолия, се нагласям пред записките си и уж преглеждам нещо, а всъщност следя с крайчеца на очите си мудното преместване на стрелките по циферблата; сещам се често с какво удоволствие разопаковахме този стар стенен часовник, защото и сега се пренасям на онези кичести улички в нейния град, в антикварните магазинчета, за които ми разказваше и си е намирала винаги по нещо – изровените в разкопки потъмнели украшения, божигробската броеница със сребърното мънисто и пискюл от свила, а, да и онези пергаменти, навити на руло, такава наивна имитация на древен ръкопис, че как да не си ги купиш; никога не съм влизал в такива магазинчета, къде край морето такива ценности, тук всичко крещи от рафтовете, протяга се към тебе, но кроткото бълбукане на гласа й до късно след полунощ, прекъсван от обичайните припуквания, заглъхване или от онова тракане като топчето на рулетка в слушалката, ме потапяше в прашясалата магичност, която витае по рафтовете със стари книги и антики на съмнителна възраст; само разказване до първото ми отиване при нея, до онова първо следобедно скитане по тия магазинчета и сладкото – ах, погледни – застанала пред старинния часовник със сребърното махало, който в този момент отброи достолепно с камбанен звук пет удара. Обърнах неволно глава навън, за да видя в последния момент как теменужените сенки на дърветата по тротоара потъмняват в свечеряването, бистрото есенно свечеряване, да чуя ехото от стъпки и приглушения говор на мяркащите се хора под уличните лампи.
Можело е да вляза в крехкия й свят още преди, стихнал под голямата смоковница сред двора на лятната й къща, с окачения на клоните фенер и да слушам вечер гласа й, като превежда от старинна книга непознати текстове, а малкото момиченце до нея, с ангелски черти, беззвучно да повтаря думите; можеше, ако не бях подминал дъбовата порта с накованите в кръг златисти ленти, докато я търсих цяла нощ из лабиринтите на призрачните улички, под унилата луна, губещи се иззад ъглите на крайбрежното градче. На другата сутрин отплавахме на риболов с „Утринна звезда“, към друго пристанище, сред крясъците на прелитащите в тъмнината птици, отплавахме към следващото ни време и място на предопределената ни среща; какво да се прави, кой може да надникне в строгите подредби на съдбата, посочила точния отрязък, вдлъбнатините и извивките, другото парче от пъзела, което ни прави цели и завършени в меланхолната горчивина на тъгата по нещо, което е трябвало да се случи и да научим за него по-късно, за онези проблясъци от спомени, кратки като святкането на водните кончета над сенчестите вирове през лятото, тези смесени светове, това време, където сме живели всеки сам от своята страна и заедно.
И продължавам да си мисля, че ще ми е по-лесно тя да ме помоли да се оженим, да я отведа от това прашно място, където слиза всеки ден за по много часове, пълно с писъците на релси, с изнервени хора, забързани за някъде, за следващата станция сигурно или по-нататък, изобщо към някой от ескалаторите, после по дългия кънтеж на коридорите водещи към плисъка на дневната светлина, забързани хора, понесли унилия цвят на неона върху лицата си, да я отведа от това място без въздух, само тежките струи на летящите мотриси и задухата от бензиновите пари по стълбищата към горното небе; ще ми е по-лесно тя да вземе това решение, за да не я гледам как се свива от уплаха и хубавата й уста потрепва избледняла, като се опитва да закръгли няколкото думи на отрицание пред настойчивостта ми за друг дом с мен, на друго място с дъх на смола и следобеден бриз, с Тарантини, вечер, и Violin Concerto in D minor, тази измислена небивалица според нея, защото какво ще е по-различното с мен без да се е излекувала от миналите си пропадания с други, които няма как да съм познавал, съсипали тялото и душата й с егоистичните си посегателства. По-лесно ще ми е, защото макар след толкова време заедно, усещам как вечер прилепеното й тяло се стяга мигновено под завивките само като спомена за това, цялото вкаменена плът, мъртва статуя без живеца на ръцете с чука и длетото, после свитите длани и острите нокти до синьо, непознато в уплахата си същество, което нежността ми отпуска и разтваря полека, фибра след фибра.
Стоеше сама насред стаята, поклащаше глава монотонно, малко повече вляво, както монотонно и тихо се застигаха думите й, толкова кротки и лишени от емоция, сякаш разказваше за нечий сън в компанията на приятели, отнесени в дрезгавите припявания и тромпета на Луис през късните часове на нощта, "чуй, гъските прелитат ниско, захладнява вече, есен е;" започнало беше да се здрачава и иззад фините шарки на спуснатите пердета се процеждаше унилата светлина на свечеряването; "тя си тръгна на този ден, отначало не разбрах, че се отдалечава, беше само мъничката ми шушулка, мокра от пороя, сварил я на поляната да си говори с водните костенурки под трите дървета, сплетени като хралупа, стояла дълго там, вцепенена и подгизнала, докато се лутах под водната завеса край реката да я търся и се спъвах из храсталаците, плъзгах се по тинестия бряг, виках, виках, после я усетих как се блъсна в мен, сякаш падна от небето с пороя и прискимтя, като я притиснах в полите си. Не помниш този ден, не помниш големия дъжд, който не спря дни наред, докато не издави всичко де що стигна в ниското, докато не покри с тиня цялата низина до морето. Не те виня, ти беше в Енея тогава, в извития като полумесец залив с белия варовит пясък, помня го от двете ти писма и джамията с моллата, три пъти на ден, знам за черните ветрове от пустинята, дето пълнят очите с червена прах и чак си плакал от нея. Него ден плака ли, кажи, плака ли?"
Наистина ми трябваше време, точно някакво време, за да осъзная, но как да отброя отминаващите или идващите минути, не става със свиване на пръстите, с броенето на ум също, поради простата причина, че няма какво да се брои, когато си край морето в този мистичен следобед, толкова горещ и ослепителен, застинал с наситените си цветове като в наивистичен акварел и се виждаш в него някак отстрани с мъглявото усещане за капан, който дори не те задържа, можеш да го подминеш, стига да ти се иска, но не ти се иска, трябваше ми наистина някакво време, за да осъзная, че това са моите мъртъвци, цяла група подскачаща по плажа като деца - пускаха хартиени лодки в зелената вода между тръстиките, притичваха до края на устието да ги уловят преди вълните, пускаха ги отново докато потънат размекнати, други дърпаха хвърчила по бриза, дори прадядо ми, помня го от някаква старинна снимка, млад, във войнишка униформа от Първата световна война и с навуща, как викаше само и търсеше канап из джобовете си да отпусне още по-високо хвърчилото, но канап нямаше, обръщаше се към мен и аз вдигах рамене съвсем естествено; питаха ме за ежедневни неща, толкова обикновени, бих казал досадни, ако не бяха взрените им внимателно очи, от места които трябваше да са кухини, ама не, не бяха кухини, просто очи, само че взрени внимателно в мен и очакващи отговори с проблясването на случаен лъч в зениците им от косата светлина на следобеда; да, добра беше реколтата това лято, през юни разорах тировете на картофената нива, събрах цели купчини дъхащи на топла пръст, разработих и зеленчуковата градина, засях навреме, доматите, пипера, конструкциите на краставичките се отрупаха с плод, водата по вадите вървеше редовно и от обилното поливане всичко наедря и увисна по корените; моите са, наистина са моите и колкото да се опитвах да подмина този факт, не е възможно това да се случва, малката пак се втурваше в морето, шмугваше се някак покрай погледа ми и докато се обърна, кафявото й изпечено телце е вече до кръста сред вълните, белите им гребени я заливат и се отдръпват, смее се звънко през пясъка на плажа, изравнен и чист, без никакви следи, въпреки забавленията, идеално чист с лъскавите си люспички сол и някое перо от птица, наблизо е малката, а сякаш вика зад горещите дюни на някаква пустиня, от други брегове с чужди аромати, отвъд омарата по хоризонта.
Много по-късно разбрах, че не бива така рязко да се изправям в леглото, когато се завръщам в зазоряването, защото е толкова чувствителна, смазана от непрекаснатата грижа да не ми се случи нещо непоправимо в морето, тази тревога, която я отпращаше винаги към кърпичката напоена с камфор и подгизнала от сълзи в минали погребения, непоносимостта й към нови загуби и страха от потъването във все тази лъскавина на черната дреха, едно скръбно гарваново черно със синкави отблясъци, потъването в подпухналия ритуал на чая за нощно бдение, който донесе със себе си в самото начало, заедно с моминския скрин, пълен с женските й тайни, /навярно купчинки писма в цветни пликове и листи, розови, разбира се, изписани с красивия й почерк, копринените панделки, разделили пликовете на равни части, самотни послания заровени в скрина и забравени преди да отпътуват/; чаят, с ароматите на шоколад, от които благоухаеше цялата къща и ме изпълваха с наслада отначало, после полепнаха по стените, заляха завивките, станали тежки и сякаш винаги мокри, тя цялата излъчваше този аромат, който се опитвах да отмахна от тялото й, да пресуша през втвърдените връхчета на смайващите й гърди пресищащата сладост на този какаов дъх, безполезен опит до следващата запарка и все пак, котешките й приплаквания и скимтящо хленчене, тъмните тласъци на кръвта, с които се отвинтвахме като по спирала от света; да не се изправям така рязко изпод ленените завивки, докато тя говори на висок глас с някой в оттатъшното нейно време, с някой, който не познавам, свидетелят на нощните ни бдения, преди потъването, всеки сам откъм своята страна.
Струва ми се, че не трябва да отлагам повече. Тази сутрин, вместо да отброи с протяжния си звън времето ми за кафе, преди да сляза по пътеката към кея, махалото изскърца ревматично след третия такт и застина. Ако беше в някакво по-предишно време, едва ли щях да обърна внимание, нищо, де, като се върна ще го погледна, може да е от влагата и сигурно щях да сляза набързо в тъмнината на утрото по хълма между боровете до „Утринна звезда”; обичам лекото поклащане на корабчето ни от ясника докато вдигаме мокрите още вързала, Марти покашля от мостика и крие огънчето на цигарата в шепи от тънкия вятър, само да се прехвърля през борда и момчетата вече са натегнали голямото платно да хванат вятъра; зазорява, остава лекото боботене на двигателя да ни изведа от залива и да забием нос в плоските вълни на югоизток само с ветрилата.
Но не и тази сутрин, първо трябва да го занеса за поправка при Златаря, как тежи само тази резбована махагонова кутия с разните там зъбни колела, сребърното махало и да й се обадя по телефона да се прибере от техните с вечерния влак, на сутринта ще я взема от гарата. Не мога да отлагам повече, трябва да й кажа най-после, ще й разказвам бавно, с много подробности, за да не останат никакви съмнения. Тя обича да ме слуша и така се вживява, представям си как слага ръка на устата си и стиска, стиска с уплашени очи, да не извика, като й описвам края на случилото се, жал ми е за нея, не искам да й причинявам тази история и все пак - преметнатата каишка през вратлето му, това подръпване като го извежда навън, с късата настръхнала козинка от утринния хлад, набъбват в сънищата ми, все повече се приближава и нараства един спомен на забит върху струпаната пръст дървен кол с полепнали парчета кожа и пръсналата кръв по него, изкопът е някъде отзад, извън кадъра, само усещане за влажен дъх на нещо дълбоко и като че ли сега е моят ред, с каишка на врата, защо с каишка?, /колко нелепо/, и някой вече е примижал с едното си око, и вдига акуратно мерника; но как да я поведа по дирите на обратното време, как да стане с този замлъкнал часовник, /дай ми целувка, не така вяло, бръчи нос, покажи колко ме искаш и се смее докато зъбите ни се търсят, докато няколко вадички слюнка, така добре ли е, и така може, смеем се/; сякаш е предизвестие за нещо тишината без дълбокия му стон из празните стаи на къщата ни, още по-глухи и потайни като камери в гробница, от както отпътува за няколко седмици при техните, да не смееш да отвориш някоя врата на стая, че току виж се е бялнал надипления саван върху проснатото тяло, нечие тяло и не искам да знам кой си го е оставил тука и защо, ама може ли толкова глупаво нещо да ми минава през главата в днешното мътно зазоряване – как се бави само зад тъмното стъкло на прозореца, докато държа кафеника над газовия котлон да не изкипи.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024
